Роан. Едва бяха приключили разговора си, когато същият лакей влезе и съобщи, че вечерята е сервирана. Жана покани с леко кимване кардинала. Кардиналът отговори също с кимване.
Той хвана подръка домакинята, която бързо бе привикнала на знаците на внимание, и те минаха в трапезарията. Когато привършиха вечерята и прелатът вече бе отпил глътки от чашата на надеждата и любовта, предоставена му чрез разказите, често прекъсвани и подновявани от тази вълшебница, той се увери накрая, че може да разчита на тази жена, която държеше в ръцете си сърцата на властниците. Той забеляза с изненада, примесена и с внезапен страх, че вместо да кара да я оценят, както прави всяка желана жена, от която имат нужда, тя предугажда желанията на своя събеседник. Кардиналът, самият той благородник, станал подвластен на това превъзходство, дори не се опита да й противостои.
— Графиньо — каза, като пое ръката й той, — във вас има две жени.
— Как така? — попита графинята.
— Жената от вчера и жената от днес.
— А коя предпочита Ваше височество?
— Не зная. Ще кажа само, че жената от тази вечер е една Армида59, Цирцея60, нещо непреодолимо.
— И на която няма да се опитате да устоите, надявам се, монсеньор, макар и да сте принц.
Принцът се свлече от стола и падна на колене пред госпожа Дьо ла Мот.
— Милост ли търсите? — попита тя.
— Надявам се да ми я дадете.
— Ден на щедрост — отвърна Жана. — Графиня Дьо Валоа получи обществено положение, тя е дворцова дама, скоро ще бъде сред най-гордите дами във Версай. И така, тя може да протегне ръка на когото намери за добре.
— Дори на един принц? — попита господин Дьо Роан.
— Дори на един кардинал — отговори Жана.
Кардиналът целуна пламенно красивата игрива ръка, вгледа се в очите и усмивката на графинята и стана. После отиде в преддверието и каза нещо на своя придружител. Две минути по-късно се чу шум от кола, която се отдалечава.
Графинята вдигна глава.
— Бога ми, графиньо — каза кардиналът, — изгорих корабите си61.
— Не е чак толкова страшно — отвърна графинята, — тъй като сте в пристанище.
43.
Започват да се виждат лицата под маските
Дългите разговори са приятно предимство за хора, които нямат вече какво да си кажат. След щастието да мълчим или да изразим желание чрез възклицание безспорно най-голямото щастие е да говорим много, без излишни думи.
Два часа след като каретата замина, кардиналът и графинята бяха в същото положение.
Графинята бе отстъпила, кардиналът бе победил, обаче всъщност кардиналът бе пленникът, а графинята бе победителят. Двама души се мамят един друг, подавайки си ръка. Един мъж и една жена се мамят в една целувка. Но тук единият не лъжеше другия, защото другият искаше да бъде излъган. Всеки имаше цел. Интимността бе необходима тъкмо за тази цел. Значи всеки бе постигнал целта си.
Кардиналът не си направи труд да прикрие своето нетърпение. Той се задоволи да направи само малко отклонение, насочи разговора към Версай и към почестите, които предстояха на новата фаворитка на кралицата, и каза:
— Тя е щедра и нищо не й се струва скъпо за хората, които обича. Има рядката способност да дава по малко на много хора и да дава по много на малко приятели.
— Значи смятате, че е богата? — попита госпожа Дьо ла Мот.
— Тя умее да си набавя средства — с една дума, едно кимване, една усмивка. Никога министър, освен може би Тюрго62, не е имал смелостта да откаже на кралицата това, което тя е искала.
— Е, добре — отвърна госпожа Дьо ла Мот, — аз не я виждам толкова богата, колкото я представяте вие, клетата кралица, или по-скоро клетата жена!
— Как така?
— Богат ли е човек, който е принуден да си налага лишения?
— Лишения! Разкажете, скъпа Жана!
— О, Боже мой, ще ви разкажа какво видях, ни повече, ни по-малко.
— Кажете, слушам ви.
— Представете си две страшни душевни терзания, които нещастната кралица е понесла.
— Две терзания! Да видим кои?
— Знаете ли какво е женското желание, скъпи принце?
— Не, но бих искал вие да кажете, графиньо.
— Е, добре! Кралицата има едно желание, което не може да бъде удовлетворено.
— От кого?
— Не от кого, а с какво.
— Добре. С какво?
— С едно колие с диаманти.
— Нямате ли предвид диамантите на Бьомер и Босанж? О, това е стара история, графиньо.
— Стара или нова, не е ли истинска мъка за една кралица, кажете, да не може да притежава онова, което трябва да има едва обикновена фаворитка? Петнадесет дни още да беше на власт Луи XV и госпожа Воберние щеше да има това, което Мария-Антоанета не може да има.
— Е, добре, скъпа графиньо, ето къде грешите. Кралицата е могла пет или шест пъти да има диамантите, но тя се е отказвала. Както ви казвам е, кралят й е предлагал, но тя е отказвала да ги получи от неговата ръка.
Кардиналът разказа историята с кораба. Жана все още слушаше с голям интерес, когато кардиналът бе завършил разказа за случката.
— Е, добре — отвърна тя. — Какво доказва това?
— Че тя не ги е желала, струва ми се.
Жана повдигна рамене.
— Вие познавате жените, познавате кралския двор, познавате кралете, обаче се лъжете, давайки подобен отговор.
— Ами, отбелязвам един отказ!
— Принце, тъкмо това показва, че кралицата е имала нужда да си създаде блестящо име, известно име, и го е постигнала.
— Добре — отговори кардиналът. — Ето колко вярвате на кралските добродетели. А, невернице! В сравнение с вас свети Тома може да мине за вярващ.
— Вярваща или невярваща, аз, самата аз, твърдя само едно.
— Какво?
— Че кралицата не се е отказала от колието, след като е била обхваната от лудо желание да го притежава.
— Измисляте си разни неща, скъпа. Най-напред повярвайте, че въпреки всички нейни недостатъци кралицата има едно много голямо достойнство.
— Кое?
— Тя е безкористна! Не обича ни златото, ни среброто, ни скъпоценните камъни. Преценява минералите според тяхната действителна стойност. За нея едно цвете на колана й струва колкото един диамант на ухото.
— Не отричам. Но сега твърдя, че тя има желание да си постави много диаманти на шията.
— О, графиньо, докажете го!
— Няма нищо по-лесно. Съвсем наскоро видях колието. Не само го видях, но го докоснах.
