Александър Дюма
Колието на кралицата
1.
Един стар благородник и един стар метр д’отел
Към началото на месец април 1784 година около три часа и петнадесет минути следобед старият маршал Дьо Ришельо, наш стар познат, си боядиса веждите с ароматизирана багра, отблъсна с ръка огледалото, придържано от камериера му — приемник, но не и заместник на предания Рафте, и поклащайки глава по свойствен само нему начин, каза:
— Хайде, така съм добре.
Стана от канапето и отупа с младежки жест прашинките бяла пудра, разхвърчали се от перуката по кюлотите1 му от небесносиньо кадифе. После, като обиколи два-три пъти будоара си, изпъна крак:
— Метр д’отел!
Пет минути по-късно метр д’отелът се яви в официално облекло.
— Господине, предполагам, че сте ми подготвили добър обяд?
— Но, разбира се, монсеньор.
— Накарах да ви поверят списъка на гостите, нали?
— И аз вярно запомних броя им, монсеньор. Девет куверта. Не е ли така?
— Има куверт… и куверт, господине!
— Да, монсеньор, но…
Маршалът прекъсна метр д’отела с леко нетърпение, смекчено от величествения жест:
— „Но“ не е никакъв отговор, господине, и всеки път когато чувам думата „но“, а аз съм я чувал много пъти в течение на осемдесет и осем години, разбирам, че предшества някоя глупост.
— Монсеньор!
— Първо: в колко часа ще трябва да обядвам?
— Монсеньор, гражданите обядват в два часа, съдийското съсловие — в три часа, благородниците — в четири.
— А аз, господине?
— Днес монсеньор ще обядва в пет, като краля.
— А защо като краля?
— Защото в списъка, който имах честта да получа по нареждане на монсеньор, е споменато името на един крал.
— Съвсем не, господине, лъжете се, сътрапезниците ми днес са само обикновени благородници.
— Без съмнение монсеньор благоволява да се пошегува с покорния си слуга и аз му благодаря за честта, която ми оказва. Но господин граф Дьо Хага, който е един от сътрапезниците на монсеньор…
— Е, та?
— Ами граф Дьо Хага е крал.
— Не познавам крал, който да се именува така.
— Тогава нека монсеньор ме извини — каза метр д’отелът, покланяйки се, — но аз мислех…
— Задължението ви не е да мислите, господине! Това, което трябва да правите, е да четете заповедите, които ви давам, без каквито и да било коментари. Когато искам нещо да се знае, аз го казвам, когато не го казвам, значи искам да не се знае.
Метр д’отелът повторно се поклони, но този път по-почтително, отколкото, ако бе разговарял с истински крал.
— Следователно, господине — продължи старият маршал, — тъй като за обяд са поканени само благородници, благоволете вечерята да ми бъде сервирана в обичайното за мен време, което ще рече в четири.
При тази заповед челото на метр д’отела се навъси така, сякаш бе чул да произнасят смъртната му присъда. Той пребледня и се огъна под удара.
— Ще се случи това, което Бог пожелае, но монсеньор ще обядва в пет часа.
— Защо? И как така?
— Защото практически е невъзможно монсеньор да обядва по-рано.
— Господине, струва ми се, вече двайсет години сте на служба при мен?
— Двадесет и една, монсеньор, плюс един месец и две седмици.
— Е, добре, към тези двадесет и една години, един месец и две седмици няма да прибавите нито ден, нито час. Чувате ли?
Метр д’отелът се поклони за трети път.
— Тази вечер бих се сбогувал с монсеньор, но до последния момент ще изпълнявам задълженията си, както подобава.
Той отстъпи две крачки към вратата.
— На какво казвате „както подобава“? — викна маршалът. — Каквото на мен ми харесва, това е подходящото. И тъй, аз искам да обядвам в четири часа, аз желая това и на мен „не ми подобава“, когато искам да обядвам в четири, вие да ме заставяте да обядвам в пет.
— Господин маршал — студено заговори метр д’отелът, — служих като иконом на принц Дьо Субиз, като интендант на принц кардинал Луи дьо Роан. При първия Негово величество покойният крал на Франция обядваше веднъж в годината, при втория Негово величество императорът на Австрия обядваше веднъж месечно. Следователно знам как се посрещат владетели, монсеньор. При Дьо Субиз крал Луи XV напразно се наричаше барон Дьо Гонес, той си оставаше крал, при втория — Дьо Роан — император Йосиф2 също напразно се представяше като граф Дьо Пакенщайн — той си оставаше императорът. Днес маршалът приема гост, който напразно се нарича граф Дьо Хага — граф Дьо Хага е кралят на Швеция. Аз или ще напусна тази вечер двореца на маршала, или граф Дьо Хага ще бъде посрещнат в него като крал.
— Именно от това се мъча да ви предпазя, господин вироглавецо. Граф Дьо Хага иска най-строго, най- неподозрително инкогнито. Ей, Богу! Добре познавам самохвалството ви, господа прислужници! Не короната тачите вие, а с нашите пари прославяте самите себе си.
— Не допускам, че монсеньор ми говори сериозно това… за парите — каза рязко метр д’отелът.
— Е, не, разбира се! — каза почти засрамен маршалът. — Пари! Кой, по дяволите, ви говори за пари? Не отклонявайте въпроса, моля ви. Повтарям, не искам тук въобще да се споменава за крал!
— Но, господин маршал, вие за какъв ме смятате? Нима мислите, че вървя така, слепешката? Нито за момент няма да стане дума за крал.
— Тогава не се инатете и нека да обядвам в четири часа.
— Не може, господин маршал, защото в четири часа няма да пристигне това, което очаквам.
— И какво е то? Риба? Като Вател!
— Вател, Вател3 — промърмори метр д’отелът.
— Дразни ли ви сравнението?
— Не, но заради един злочест удар със сабя, с който Вател си прониза тялото, стана безсмъртен.
— Ах, ах! И вие, господине, намирате, че вашият побратим твърде евтино плати за славата?
— Монсеньор, ако е така, по-добре човек да е жив и да си гледа работата. Аз няма да умра и задълженията си ще изпълнявам както Вател, ако принц Дьо Конде бе имал търпението да почака половин час.
— Охо, та вие ми обещавате чудеса! Това е хитро!
— Е, добре, монсеньор, ще ви кажа, че чакам просто бутилка вино. Негово величество кралят на Швеция, пардон, исках да кажа Негово превъзходителство граф Дьо Хага, винаги пие само токайско вино…
— Но аз толкова ли съм несъстоятелен, че да нямам токайско вино в избата си? В такъв случай икономът ми ще трябва да бъде изпъден.
— Не, монсеньор, имате още почти шестдесет бутилки.
— Нима мислите, че граф Дьо Хага изпива шестдесет и една бутилки на обяд?
— Имайте търпение, монсеньор. Когато граф Дьо Хага пристигна за пръв път във Франция, бе само престолонаследник. Тогава обядва при покойния крал, който бе получил дванадесет бутилки токайско вино
