от Негово величество императора на Австрия. Знаете, че оригиналното първокачествено токайско вино е предназначено за избата на императорското семейство и че самите върховни владетели пият от това оригинално вино дотолкова, доколкото Негово величество императорът благоволи да им изпрати от него.
— Знам това.
— Монсеньор, от тези дванадесет бутилки, от които е вкусил престолонаследникът и е бил възхитен, са останали само две.
— Охо!
— Едната все още е в избите на крал Луи XVI.
— А другата?
— Другата беше открадната — метр д’отелът се усмихна триумфално.
— От кого?
— От един от моите приятели, иконом на покойния крал, който ми беше много задължен.
— И той ви я даде? И какво направихте с нея?
— Оставих я в избата на господаря си, монсеньор.
— В избата на вашия господар? А кой беше господарят ви по това време, господине?
— Кардиналът, принц Луи дьо Роан.
— О, Господи! В Страсбург?
— В Саверн.
— И сте изпратили да потърсят тази бутилка за мен! — възкликна старият маршал.
— За вас, монсеньор — потвърди метр д’отелът с тон, който сякаш казваше: неблагодарник!
Херцог Дьо Ришельо хвана ръката на стария слуга и възкликна:
— Моля ви за извинение, господине, вие сте кралят на всички метр д’отели!
— А вие ме пъдехте!
— Ще ви платя сто пистола4 за тази бутилка.
— И още сто за пътните разноски, което ще възлезе на двеста пистола. Но монсеньор ще признае, че това е нищо.
— Ще призная всичко, което ви е угодно, а между другото от днес удвоявам възнаграждението ви.
— Но, монсеньор, това не бе необходимо, изпълних само дълга си.
— А кога впрочем ще пристигне вашият куриер, струващ сто пистола?
— Монсеньор да прецени дали съм си губил времето: кой ден монсеньор поръча вечерята?
— Мисля, че преди три дни.
— На куриер, който препуска с всички сили, са необходими двадесет и четири часа за отиване и двадесет и четири за връщане.
— Остават ви двадесет и четири часа, принце на метр д’отелите, какво сте направили с тях?
— Уви, монсеньор, изгубих ги. Идеята ми хрумна едва на следващия ден след деня, в който ми бяхте предали списъка на гостите. Сега да пресметнем времето, което ще отнеме сделката, и ще видите, монсеньор, че, искайки от вас времето до пет часа, аз моля само за точност.
— Как? Бутилката още ли не е тук?
— Не, монсеньор.
— Боже мой! Господине, ами ако вашият колега от Саверн е предан на господин принца Дьо Роан толкова, колкото вие на мен?
— Ами!
— Ако откаже да даде бутилката, както и вие бихте отказали?
— Най-покорно моля за извинение, монсеньор, но ако някой мой събрат трябва да посрещне крал и би ми поискал бутилката с най-доброто ви вино, веднага бих му я дал.
— О! О! — възкликна маршалът с лека гримаса.
— Помагайки на другите, човек бива подпомаган, монсеньор.
— Тогава вече съм почти уверен — каза маршалът с въздишка, — съществува още един риск. Ами ако бутилката се счупи?
— О, монсеньор, няма такъв случай някой да е счупил бутилка вино, струваща две хиляди ливри5.
— Прав сте, сбърках, но повече да не говорим за това. Сега кажете в колко часа ще пристигне куриерът ви?
— Точно в четири часа.
— Тогава кой ни пречи да обядваме в четири? — продължи маршалът, упорит като кастилски катър.
— Монсеньор, на виното му е необходим един час, за да се избистри, и то благодарение на процедура, която аз съм открил, в противен случай за това ще му бъдат необходими три дни.
Победен и този път, маршалът в знак на поражение отдаде чест на своя метр д’отел.
— Впрочем — продължи метр д’отелът — гостите на монсеньор, като узнаят, че ще имат честта да обядват с господин граф Дьо Хага, ще пристигнат в четири и половина часа.
— Още нещо!
— Несъмнено, монсеньор, нали гостите на Ваше величество са: граф Дьо Лоней, графиня Дю Бари, Дьо ла Перуз, Дьо Фаврас, Дьо Кондорсе, Дьо Калиостро и Дьо Таверне?
— Е, та?
— Ами да започнем подред, монсеньор. Дьо Лоней идва от Бастилията. По заледените улици това са три часа, нали?
— Да, но той ще тръгне веднага след обяда на затворниците, в дванадесет на обед.
— Извинете, монсеньор, но откакто Ваше величество не е в Бастилията, времето за хранене на обед е променено, сега Бастилията се храни в един часа.
— Господине, човек научава по нещо всеки ден и аз ви благодаря. Продължавайте.
— Графиня Дю Бари идва от Люсиен, а това е едно непрекъснато слизане по поледицата.
— О, това няма да й попречи да бъде точна. Откакто е фаворитка само на херцога, се прави на кралица единствено пред бароните. От своя страна разберете, господине, исках да обядвам рано заради монсеньор Дьо ла Перуз, който ще отпътува тази вечер и съвсем не би искал да закъснее.
— Монсеньор, Дьо ла Перуз е при краля и беседват с Негово величество за география, за космография. Следователно кралят няма да пусне толкова рано Дьо ла Перуз.
— Възможно е…
— Сигурно е, монсеньор. Същото се отнася и за Дьо Фаврас, който се намира при граф Дьо Прованс, за да разговарят без съмнение за пиесата на Бомарше6.
— За „Сватбата на Фигаро“?
— Да, монсеньор.
— Поканен е и Дьо Кондорсе, който в качеството си на геометрик може да се похвали с точност.
— Да, но той ще се вглъби в някоя задача и когато се откъсне от нея, ще се окаже закъснял с половин час. Що се отнася до Дьо Калиостро, тъй като този сеньор е чужденец и живее отскоро в Париж, вероятно все още не познава достатъчно живота във Версай и ще накара другите да го чакат.
— Виж ти — учуди се маршалът, — та вие без Таверне изброихте поименно всичките ми гости, при това в ред, достоен за Омир и за моя беден Рафте.
Метр д’отелът се поклони.
— Не споменах за Дьо Таверне, защото е стар приятел, който ще съблюдава обичаите. Мисля, че това са осемте куверта за тази вечер!
— Отлично. Къде ще ни настаните да вечеряме?
— В голямата трапезария, монсеньор.
Маршалът хвърли поглед към стенния часовник.
— Четири и половина е, господине!
— Да, монсеньор, и ето, че един конник влиза в двора. Това е бутилката ми с токайско вино!
— Ще бъда ли обслужван по този начин още двадесет години?
— Двадесет години! — чу се весел глас, който прекъсна херцога още при първия поглед в огледалото. — Двадесет години, скъпи ми маршале, пожелавам ви ги, но тогава аз ще бъда на шестдесет, тоест много
