— Вие наистина ли желаете това? — попита Калиостро, обръщайки се с думите си към господаря на дома, а с поглед — към цялата аудитория.
Всеки отговори с утвърдителен жест „да“.
— И вие ли, господин Таверне?
— Аз повече от другите желая това, дявол да го вземе! — отговори баронът.
— Е, добре! Това е лесна работа — каза Калиостро.
Той пъхна два пръста в джоба си и извади оттам осемстенно шишенце.
После взе чиста кристална чаша и изля в нея няколко капки от съдържанието на шишенцето, разреди капките в половин чаша студено шампанско и подаде на барона така приготвеното питие.
Баронът пое чашата, но в момента, когато трябваше да я поднесе към устата си, се поколеба. Всички се разсмяха така шумно, че Калиостро се обезпокои и подкани:
— Побързайте, бароне, или ще допуснете да пропадне питие, всяка капка от което струва сто луидора17!
— По дяволите — обади се Ришельо, като се опитваше да се шегува, — то е съвсем различно от токайското.
— Трябва значи да го изпия? — попита баронът, почти разтреперан.
— Или дайте чашата на някой друг, господине, та еликсирът да бъде полезен поне някому.
— Дай! — Ришельо протегна ръка.
Баронът помириса чашата и под влияние на свежия и благовонен аромат, на красивия светлочервеникав цвят, който няколкото капки еликсир бяха придали на шампанското, глътна магическото питие.
В същия миг му се стори, че някаква тръпка разтърсва тялото му и кара да нахлуе към кожата цялата стара и ленива кръв, която дотогава дремеше във вените му от краката до сърцето. Набръчканата му кожа се изпъна, очите му, меко покрити със завесите на клепачите, се разшириха без участието на волята. Зениците на очите му, живи и големи, заиграха, треперенето на ръцете отстъпи на странно равновесие на нервите, гласът му стана по-твърд, а коленете си възвърнаха подвижността от най-красивите дни на младостта му и се изправиха едновременно с кръста, сякаш питието, разливайки се, го бе възродило за миг.
Вик на изненада, на изумление, на възторг проехтя наоколо. Таверне, който дъвчеше с венците си, почувства глад. Той хвана здраво чиния и нож и си сервира от рагуто, поставено от лявата му страна. Натроши кости от яребица, казвайки, че му никнат зъбите от двадесетте му години. В продължение на половин час той яде, пи и крещя от радост, а през това време останалите сътрапезници го гледаха поразени. После постепенно затихна като лампа, маслото на която се изчерпва. Промени се първо челото му — върху него, за момент изчезнали, отново се врязаха старите бръчки. Очите му се премрежиха и помрачиха. Изгуби вкуса си, сетне гърбът му се огъна. Апетитът се изпари, коленете отново започнаха да треперят.
— Ох! — изстена той. — Сбогом, младост!
Изпусна дълбока въздишка, придружена от две сълзи, които се търколиха от клепачите му. При тъжния вид на стареца, който след възвръщането на младостта се бе състарил още повече, инстинктивно от гърдите на всеки сътрапезник се откъсна по една въздишка, подобна на тази на Таверне.
— Много просто, господа, сипах на барона тридесет и пет капки от еликсира на живота и той го подмлади само за тридесет и пет минути — каза Калиостро. — Но, господине, един втори опит може да ви погуби — каза Калиостро.
От всички гости само графиня Дю Бари, познаваща силата на този еликсир, проследи с най-голямо удивление подробностите на сцената. Докато младостта и животът изпълваха артериите на стария Таверне, погледът на графинята следеше триумфалния им ход. Тя се смееше, аплодираше, възраждаше се от гледката. Когато въздействието на питието достигна своя апогей, графинята щеше насмалко да се хвърли върху Калиостро, за да изтръгне от ръката му флакона на живота. Но в момента, когато Таверне започна да остарява по-бързо, отколкото се бе подмладил, тя каза тъжно:
— Уви! Разбирам, всичко е суета, всичко е химера и дивното тайнство продължи наистина само тридесет и пет минути.
— Следователно, за да си върнем десет години младост, би трябвало да изпием цяла река — добави граф Дьо Хага.
Всички се разсмяха.
— Не — каза Кондорсе, — сметката е проста: тридесет и пет капки за тридесет и пет минути, но при едни нищо и никакви три милиона сто петдесет и три хиляди и шест капки човек ще остане млад една година.
— Цяло наводнение — възкликна Ла Перуз.
— Впрочем по ваше мнение, господине, случаят с мен съвсем не е такъв, щом като едно малко шишенце, четири пъти по-голямо от вашето флаконче, което ми бе дал вашият Жозеф Балзамо, бе достатъчно, за да спре хода на времето в течение на цели десет години.
— Именно, госпожо, вие единствена се докосвате до същината на тайната. Един възрастен или много възрастен мъж се нуждае от това количество, за да се постигне незабавен и силен ефект. Но работата е друга при една жена на тридесет години, на колкото сте вие, или при мъж на четиридесет, на колкото бях аз, когато започнахме да пием еликсира на живота. Тази жена или този мъж, изпълнени с младост и имащи много дни пред себе си, трябва да изпиват само по десет капки от тази течност във всеки период на упадък и с тези десет капки ще запазят младостта и живота си, очарователни и енергични, каквито са в момента на процедурата.
— Какво наричате „период на упадък“? — попита граф Дьо Хага.
— Естествените периоди, господин графе. При нормално състояние на нещата силите на човека са във възход до тридесет и пет годишна възраст. Стигнали този предел, остават в застой до четиридесетте. А след четиридесетте започва упадъкът, почти незабележим до петдесетте години. Следователно периодите на развитие се доближават и застъпват до смъртния час. В цивилизования свят, когато тялото е похабено от охолството, грижите и болестите, развитието спира на тридесет години. Упадъкът започва на тридесет и пет. Следователно градският човек трябва да овладее природата, когато е в застой, да се противопостави на упадъка й в момента, в който ще започне разрухата. Този, който като мен владее тайната на еликсира и умее да изгради атаката си така, че да изпревари и спре упадъка, само той ще живее като мен — винаги млад или най-малкото достатъчно млад, за да върши на този свят всичко, което му подхожда.
— Боже мой! Господин Дьо Калиостро, щом като сте били господар при избора на възрастта си, защо тогава не сте предпочели двадесет вместо четиридесет години? — попита графинята.
— Защото, графиньо, по ми харесва да бъда винаги четиридесетгодишен, здрав и завършен, отколкото неоформен двадесетгодишен млад мъж — усмихна се Калиостро.
— Ах! — възкликна графинята.
— Е, несъмнено, госпожо, мъжът на двадесет повече се харесва на жените, напълнили тридесетте, но на четиридесет години той властва и над двадесетгодишните жени, и над шестдесетгодишните мъже — продължи Калиостро.
— Отстъпвам — каза графинята. — Как се спори с живо доказателство!
— Тогава съм осъден, много късно се залових с това — каза тъжно Таверне.
— Дьо Ришельо е бил по-хитър от вас — все чувам да казват, че маршалът имал някаква рецепта… — каза Ла Перуз с моряшката си откровеност.
— Това е мълва, разпространявана от жените — засмя се граф Дьо Хага.
— Херцог, да не би това да е причина да не повярваме? — попита графиня Дю Бари.
Старият маршал се изчерви, той, който никога не се изчервяваше. Но веднага каза:
— Желаете ли да узнаете моята рецепта?
— Да, разбира се.
— Е, добре! Да се поддържам!
— Ами! — възкликна компанията.
— Така е! — потвърди маршалът.
— Бих оспорила рецептата, ако току-що не бях видяла ефекта от тази на Дьо Калиостро. Но дръжте се,
