години.
— Тогава — заговори със смях Ла Перуз в разгара на въодушевлението или на разочарованието, разпален от разказа на Калиостро, — тогава, скъпи ми гадателю, необходимо е да дойдете с мен до малките кораби, с които трябва да обиколя света. Ще ми направите изключителна услуга.
Калиостро замълча.
— Господин маршал — продължи със смях мореплавателят, — тъй като граф Дьо Калиостро не желае да се раздели с хубавата компания и аз го разбирам, ще трябва да ми позволите аз да я напусна. Извинете ме, господин граф Дьо Хага, простете, госпожо, но ето че часовникът бие седем, а аз обещах на краля в седем часа и петнадесет минути да бъда на поста си. Сега, след като не можах да подмамя граф Дьо Калиостро да дойде да види моите два кораба, ще ми каже поне какво ще ми се случи от Версай до Брест. От Брест до полюса го считам освободен от ангажименти, това си е моя работа. Но, за Бога, от Версай до Брест ми е необходима консултация.
Калиостро още веднъж погледна към Ла Перуз с такъв меланхоличен поглед, с такъв едновременно кротък и тъжен израз, че повечето от гостите бяха поразени. Но мореплавателят нищо не забеляза. Той се разделяше със сътрапезниците си. Слугите му го наметнаха с тежко кожено наметало, а графиня Дю Бари пъхна в джоба му няколко от онези стоплящи дреболии, които са толкова приятни на пътника и за които впрочем пътникът почти никога не мисли, макар че напомнят за отсъстващите приятели през дългите нощи на едно пътуване сред ледовете. Ла Перуз, като продължаваше да се смее, кимна почтително на граф Дьо Хага и протегна ръка на стария маршал.
— Сбогом, скъпи ми Ла Перуз — каза херцог Дьо Ришельо.
— Не, господин херцог, довиждане — отговори Ла Перуз. — Но наистина може да се каже, че заминавам за вечността: да направя околосветско пътуване — това е всичко, четири или пет години отсъствие, не повече. Не трябва да си казваме сбогом за това.
— Четири-пет години! — възкликна маршалът. — Ей, а защо не кажете четири-пет века, господине? На моята възраст дните са години. Сбогом ви казвам аз.
— Хайде де, попитайте гадателя — той ви обещава още двадесет години — каза със смях Ла Перуз. — Нали, господин Дьо Калиостро? Ах, графе, защо не ми казахте по-рано за вашите божествени капки? На каквато и да било цена щях да натоваря един тон на „Астролаб“. Това е името на кораба ми, господине. Госпожо, позволете още веднъж да целуна хубавата ви ръка, най-хубавата, която несъмнено е предопределено да видя отново тук след завръщането си. Довиждане!
И Ла Перуз направи първата стъпка към това загадъчно пътуване, от което нямаше да се завърне. Всички се ослушваха. Когато вече нищо не се чуваше, погледите, сякаш насочвани свише, се устремиха към Калиостро.
В момента лицето на този човек бе озарено от тържествена питийска светлина, което накара сътрапезниците му да потреперят. Странното мълчание трая няколко секунди. Пръв граф Дьо Хага го наруши:
— Защо не му отговорихте нищо, господине?
Този въпрос изразяваше общата горест. Калиостро потрепери така, сякаш запитването го измъкна от вглъбеността.
— Защото трябваше да му кажа или една лъжа, или една жестока истина — отговори той на графа.
— Как така?
— Защото трябваше да му кажа: „Господин Дьо ла Перуз, херцог Дьо Ришельо е прав, като ви казва сбогом, а не довиждане.“
— А! Но, по дяволите, господин Калиостро, нима казвате, че Ла Перуз… — объркан се обади Ришельо.
— О! Успокойте се, господин маршал, не за вас е тъжно предсказанието — продължи живо Калиостро.
— Нима — извика графиня Дю Бари — нещастният Ла Перуз, който току-що ми целуна ръка… сега…
— Не само че повече няма да ви целуне ръка, госпожо, но никога вече няма да види тези, с които се раздели тази вечер — каза Калиостро.
Вик на учудване се изтръгна от гърдите на всички. Разговорът бе стигнал тъкмо до момента, когато с всяка минута интересът расте, свидетелство бе важният, тържествен и почти горестен вид, с който присъстващите разпитваха Калиостро било на глас, било с поглед. Би могло да се каже, че всичко се отнася до безпогрешно пророчество на античен оракул.
Сред това безпокойство Дьо Фаврас, изразяващ общото вълнение, стана, махна с ръка и отиде на пръсти да се ослуша в преддверието дали някой от прислужниците не дебне.
Но както вече казахме, къщата на маршал Дьо Ришельо беше добре поддържана и Дьо Фаврас откри в преддверието само един стар интендант, който, строг като караул на много отдалечен пост, бранеше подстъпите към трапезарията в тържествения час след поднасянето на десерта. Фаврас се върна и седна на мястото си, като направи знак на сътрапезниците си, че са сами.
— В такъв случай — каза графиня Дю Бари, отговаряйки на уверението на Дьо Фаврас така, сякаш той го бе обявил на висок глас, — в такъв случай разкажете ни какво го очаква този нещастник Ла Перуз.
— Е, добре, както сам ви каза, Дьо ла Перуз заминава с намерението да направи околосветско пътешествие и да продължи експедициите на Кук, нещастния Кук, за когото знаете, че е убит на Сандвичевите острови.
— Да, да — потвърдиха всички по-скоро с кимване, отколкото гласно.
— Всичко предвещава щастлив край на начинанието. Дьо ла Перуз е добър моряк, от друга страна, крал Луи XVI вещо определи маршрута му.
— И тъй, той заминава? — намеси се графиня Дю Бари, решила да прекъсне всеки разговор, който би променил посоката на основната тема.
— И тъй, той заминава — продължи Калиостро. — Но не мислете, че така забързан, както ви изглеждаше, ще потегли веднага. Не, аз го виждам губещ много време в Брест.
— Жалко — намеси се Кондорсе, — това е времето за започване на пътешествия. Дори е малко късно, щеше да е по-добре през февруари или март.
— О, не го корете за тези два или три месеца, господин Дьо Кондорсе, през това време поне живее и се надява.
— Осигурили са му добра компания, предполагам? — попита Ришельо.
— Да, този, който командва втория кораб, е забележителен офицер. Виждам го все още млад, авантюрист, храбър за съжаление — каза Калиостро.
— Как така „за съжаление“!
— Ами така. Търся го този приятел година по-късно, но повече не го виждам — с тревога каза Калиостро, като се посъветва с чашата си. — Някой от вас не е ли роднина или близък на господин Дьо Лангъл?
— Не.
— И никой не го познава?
— Не.
— Добре. Смъртта ще започне с него. Повече не го виждам.
От гърдите на присъстващите се изтръгна шепот.
— Ами той… той… Ла Перуз? — запитаха задъхани гласове.
— Той плава, слиза на брега, отново отплава. Година, две години успешно пътуване. Получават се вести от него. А после…
— А после?
— Минават години.
— Накрая?
— Накрая… океанът е голям, небето е мрачно. Тук и там внезапно се виждат непроучени земи, тук и там се появяват уродливи фигури като чудовищата на гръцкия архипелаг. Те дебнат кораба, който, отнесен от течението, бяга в мъглата между рифовете. Накрая бурята, която е по-гостоприемна от брега, после два зловещи огъня. О! Ла Перуз! Ла Перуз! Ако можеше да ме чуеш, бих ти казал: „Ти заминаваш като
