господин магьосник, не съм свършила с въпросите си.
— Давайте, госпожо, давайте.
— Казахте впрочем, че когато за пръв път сте използвали еликсира, сте били на четиридесет?
— Да, госпожо.
— И че оттогава, сиреч от обсадата на Троя…
— Малко по-рано, госпожо.
— Така да бъде. И сте запазили своите четиридесет години?
— Виждате сама!
— Но тогава вие ни доказвате повече от онова, което допуска теоремата ви… — намеси се Кондорсе.
— Какво ви доказвам, господин маркиз?
— Доказвате ни не само постоянното повторение на младостта, но и съхраняването на живота. Защото, ако вие сте все на четиридесет още от времето на Троянската война, то това е така, защото никога не сте умирали!
— Наистина, господин маркиз, никога не съм умирал, покорно признавам това.
— И все пак не сте неуязвим като Ахил, и още нещо — като казвам неуязвим като Ахил, да си припомним, че Ахил не е бил неуязвим, след като Парис го убива със стрела в петата.
— Не, не съм неуязвим за мое съжаление — каза Калиостро.
— Значи може да бъдете убит?
— Уви, да!
— Как успявате да избегнете нещастните случаи три хиляди и петстотин години?
— Шанс, господин графе, моля, изслушайте обясненията ми.
С различен, но недвусмислен израз на любопитство всички се подпряха на масата и се заслушаха.
— Какво е първото условие на живота? — Калиостро разтвори с непринудена елегантност две красиви бели ръце, обсипани с пръстени, между които блестеше като Полярната звезда и този на царица Клеопатра. — Здравето, нали?
— Да, разбира се! — отговориха всички.
— А условие за добро здраве е…
— Режимът — каза граф Дьо Хага.
— Прав сте, господин графе, режимът осигурява здравето. И тъй, аз съм се придържал към режима на моите капки и тъй като те са само реализиране на вечната мечта на хората от всички епохи, тъй като са онова, което древните търсеха под названието „вода на младостта“, а тези от по-близки времена — под името „еликсир на живота“, аз неизменно съхранявах младостта си, следователно — здравето си, следователно — живота си. Това е ясно.
— Но все пак всичко се похабява, графе, дори и най-красивото тяло, като всички останали.
— Това на Парис… като това на Вулкан — каза графинята. — Вие несъмнено сте познавали Парис, господин Дьо Калиостро?
— Отлично го познавах, госпожо, той беше силен и красив момък, накратко казано, не заслужаваше напълно това, което Омир казва за него, и това, което жените мислят за него. Първо, той беше червенокос.
— Червенокос! О! Пфу! Ужасно! — каза графинята.
— За щастие Елена не беше на вашето мнение — обясни Калиостро. — Но да се върнем към нашия еликсир.
— Да, да — потвърдиха всички.
— Вие, господин Дьо Таверне, твърдяхте, че всичко се изхабява. Съгласен съм. Но знаете също, че всичко се закърпва, всичко регенерира или се заменя, както искате. Пример за това е прословутият нож на Хуберт, който толкова пъти променя острието, дръжката си, обаче въпреки тази двойна промяна той все пак си остава ножът на Свети Хуберт. Виното, което монасите от Хайделберг съхраняват в зимниците си, винаги е едно и също, макар че всяка година в огромната бъчва се изсипва ново грозде. Виното на хайделбергските монаси винаги е светло, свежо и вкусно, докато виното, запечатано от Опимий и от мен в глинени амфори, се изпаряваше. Когато сто години по-късно опитах да пийна от него, в съдовете беше останала само гъста утайка, която можеше да се яде, но съвсем сигурно е, че не можеше да се пие. И тъй, вместо да следвам примера на Опимий, аз открих този, който трябваше да дават монасите от Хайделберг18. Поддържах тялото си, като всяка година внасях в него нови елементи, предназначени да регенерират останалите. Всяка сутрин един нов и млад атом заместваше в кръвта ми, в плътта ми, в костите ми една изхабена, инертна молекула. Връщах към живот отпадъците, от които обикновеният човек оставя неусетно да бъде завладяно цялото му същество. Заставях войниците непрекъснато да работят, което улесняваше, което дори налагаше вкарването на нов стимулант. Резултатът от това усърдно изучаване на живота е, че умът ми, движенията ми, нервите ми, сърцето ми, душата ми никога не са забравяли функциите си. И тъй като в този свят всичко се обвързва, тъй като преуспяват в него тези, които непрекъснато извършват една и съща работа, аз, естествено, бях повече от когото и да било в състояние да отстраня опасностите, изправящи се пред едно трихилядигодишно съществувание, и то защото успях единствен от всички да направя такъв опит, че да предвиждам щетите, да предчувствам опасностите на всяка ситуация. Така вие няма да ме заставите да вляза в къща, която ще се срути. О, не! Видял съм твърде много къщи и мога от пръв поглед да различа добрите от лошите. Няма да ме накарате да отида на лов с непохватен човек, който зле поддържа оръжието си. От Цефал, който уби жена си Прокрис, до регента, който извади окото на господин принца, видях много некадърници, по време на война няма да ме принудите да заема един или друг пост, който първият появил се ще приеме, тъй като аз за минута ще съм пресметнал всички прави линии и всички параболи, които на този пост завършват със смърт. Ще ми кажете, че не може да се предвиди случайно изстрелян куршум. А аз ще ви отговоря, че за човек, убягнал на милион изстрела, е непростимо да се остави да бъде убит от случайно изстрелян куршум. Ах! Не ме гледайте с недоверие, защото в края на краищата аз съм тук като живо доказателство. Не ви заявявам, че съм безсмъртен, заявявам ви само, че мога това, което никой не може, което ще рече да предотвратя смъртта, когато идва случайно. Така например за нищо на света не бих останал дори и петнадесет минути тук насаме с господин Дьо Лоней, който в момента си мисли, че ако бях в една от килиите му в Бастилията, би проверил безсмъртието ми чрез глад. Не бих останал също и с Дьо Кондорсе, защото в момента той иска да пусне в чашата ми съдържанието на пръстена, който носи на показалеца на лявата си ръка, а съдържанието е отрова, и всичко това — без каквото и да било лошо намерение, а от научно любопитство, просто за да разберат дали ще умра незабавно.
Двете особи, които Калиостро посочи поименно, потръпнаха.
— Признайте смело, господин Дьо Лоней, ние не сме съд, пък и намерението не се наказва. Хайде, помислихте ли си това, което казах? А вие, господин Дьо Кондорсе, наистина ли имате в този пръстен отрова, която бихте искали да ме накарате да опитам в името на вашата любима метреса — науката?
— Бога ми! — Дьо Лоней се засмя и изчерви. — Признавам, прав сте, господин графе, това беше безумие. Но тази безумна мисъл мина през главата ми в момента, когато ме обвинявахте.
— И аз — каза Кондорсе, — аз не по-малко от Дьо Лоней ще бъда откровен. Действително си помислих, че ако вкусите от това, което имам в пръстена си, не бих оценил нито за обол19 безсмъртието ви.
В същия момент около масата се разнесе възторжен вик. Това беше признание не на безсмъртието, а на проницателността на граф Дьо Калиостро.
— Виждате — спокойно каза той, — виждате, че отгатнах. Прочее така предсказвам всичко, което трябва да се случи. Житейският ми опит разбулва от пръв поглед миналото и бъдещето на хората, които виждам. Непогрешимостта ми в това отношение е такава, че се разпростира и над живата, и над мъртвата природа. Ако се качвам в карета, по вида на конете разбирам, че ще се понесат в необуздан бяг, по израза на лицето на кочияша — че ще ме преобърне или ще ме блъсне. Ако се качвам на кораб, разбирам дали капитанът е невежа или инат и следователно не ще може или не ще пожелае да направи необходимата маневра. В такъв случай отбягвам и кочияша, и капитана, изоставям и конете, и кораба. Аз не отхвърлям риска, аз го намалявам. Вместо да му оставя сто възможности, както правят всички, отнемам му деветдесет и девет и не се доверявам на стотната. Ето каква ми е ползата от това, че съм живял три хиляди
