стара.
— Вие, графиньо!? — възкликна маршалът. — Радвам се, че сте първа! Боже мой, колко красива и свежа! Моля, минете в будоара.
— О, значи насаме, маршале?
— А, не — трима… — обади се старчески глас.
— Таверне! — възкликна маршалът. — Злият гений на празненствата — прошепна на ухото на графинята.
— Нахалник! — промърмори графиня Дю Бари през гръмък смях.
И тримата минаха в съседната стая.
2.
Ла Перуз
В същия момент глух грохот от движението на коли по покрития със сняг паваж предизвести маршала за пристигането на гостите и малко след това благодарение на точността на метр д’отела девет сътрапезници заеха местата около овалната маса в трапезарията. В течение на десет минути сътрапезниците се чувстваха съвършено сами в тази стая. Дьо Ришельо пръв наруши тишината, продължила по време на супата, обръщайки се към съседа си вдясно:
— Господин графът не пие ли?
Този, към когото бяха отправени думите, беше тридесет и осем годишен, рус, нисък на ръст, с високи рамене, небесносините му очи бяха понякога живи, а сега меланхолични, благородството беше изписано в безупречните черти на откритото му и великодушно лице.
— Аз пия само вода, маршале — отговори той.
— Освен при крал Луи XV — каза херцогът. — Имах честта да обядвам там с графа и тогава той благоволи да пие вино.
— Навявате ми чудесни спомени, господин маршал. Да, през 1771 година виното беше токайско, от императорското.
— То бе еднакво с това, което моят метр д’отел има честта да ви налива в момента, господин графе — добави Ришельо, покланяйки се.
Граф Дьо Хага вдигна чашата на нивото на очите си и погледна на светлината на свещите. Виното искреше като разтопен рубин.
— Наистина, господин маршал, благодаря — каза той.
Графът произнесе „благодаря“ с такова достойнство и благосклонност, че присъстващите станаха възбудено и възкликнаха:
— Да живее Негово величество!
— Наистина, да живее Негово величество кралят на Франция! Господин Дьо ла Перуз, не сте ли съгласен с мен?
— Господин графе — отговори капитанът с тон, ласкаещ и респектиращ, тон на човек, привикнал да разговаря с короновани глави, — разделих се с краля преди около час и той бе изпълнен с добрина към мен, така че никой няма да извика по-високо от мен „Да живее кралят“. Само че след един час трябва да си тръгна, за да стигна до морето, където ме чакат два военни кораба, предоставени ми от краля.
Вдигайки чаша, господин Дьо ла Перуз смирено поздрави граф Дьо Хага.
— Всички сме готови да подкрепим наздравицата, която вдигате — каза графиня Дю Бари, настанена от дясната страна на маршала. — Но не трябва ли да бъде жив и здрав и нашият доайен, както биха казали в парламента.
— Таверне, към теб ли са отправени тези думи или към мен? — маршалът се засмя и погледна към своя стар приятел.
— Не мисля — обади се друга особа, настанена срещу него.
— Какво не мислите? — граф Дьо Хага отправи проницателния си поглед към събеседника.
— Не мисля, господин графе, че господин Дьо Ришельо е нашият доайен — Калиостро се поклони.
— О, така е добре — каза маршалът, — изглежда, това си ти, Таверне.
— Хайде де, аз съм по-млад от теб с осем години. Роден съм през 1704-а — възрази старият благородник.
— Нечестивец! — каза маршалът. — Та той разгласи моите осемдесет и осем години!
— Господин херцог, вие наистина ли сте на осемдесет и осем? — учуди се Калиостро.
— О, за Бога, да! Задачата е лесна за смятане и следователно е недостойна за математик като вас, маркизе. Аз съм от миналия век, от великия, както го наричат. 1696-а — това е моята година.
— Невъзможно! — каза Лоней.
— О! Ако баща ви беше тук, господин интендант на Бастилията, той не би казал „невъзможно“, считаше ме пенсионер още през 1714-а.
— Заявявам, доайенът тук е виното, което граф Дьо Хага налива в чашата си сега — каза Дьо Фаврас.
— Токайско, на сто и двайсет години, прав сте, господин Дьо Фаврас — възкликна графът. — На това токайско се пада честта да бъде наздравица за краля.
— Момент, господа, възразявам — каза Калиостро, вдигайки над масата широкото си, сияещо от сила и интелигентност лице.
— Вие оспорвате правото на старшинство на токайското? — възразиха в хор сътрапезниците.
— Решително, щом като аз самият съм го запечатал в бутилката — каза спокойно графът.
— Вие?
— Да, аз, и то се случи в деня на победата на Монтекукули7 над турците през 1664-а.
Буен изблик на смях посрещна тези думи, които Калиостро бе произнесъл с непоколебима сериозност.
— В такъв случай, господине, вие сте на около сто и тридесет, защото ви давам десет години, възраст, на която сте можели да налеете това хубаво вино в голямата му бутилка — каза графиня Дю Бари.
— Бях на повече от десет години, когато изпълних тази процедура, госпожо, тъй като след два дни имах честта по поръчение на Негово величество австрийския император да поздравя Монтекукули, който с победата при Сен Готар бе отмъстил за деня на Еспек в Славония, деня, в който неверниците така жестоко бяха разбили императорската войска — мои приятели и бойни другари — през 1536 година!
— Е! — студено като Калиостро каза граф Дьо Хага. — Господинът още по онова време е бил най-малко на десет години, щом като лично е участвал в тази паметна битка.
— Ужасно поражение, господин графе! — Калиостро се поклони.
— По-малко жестоко обаче от това при Креси8 — усмихна се Кондорсе.
— Вярно, господине — усмихна се и Калиостро, — поражението при Креси беше нещо ужасно, оказа се не победа само над една армия — победена бе Франция. Но нека се съгласим също, че това поражение не бе съвсем лоялна победа за Англия. Крал Едуард9 разполагаше с топове — обстоятелство, съвършено неизвестно на Филип дьо Валоа10, или по-скоро обстоятелство, на което Филип дьо Валоа не пожела да повярва, въпреки че го бях предупредил, че му бях казал, че със собствените си очи съм видял тези четири топа, които Едуард бе закупил от венецианците.
— Ах, вие сте познавали Филип дьо Валоа? — възкликна графиня Дю Бари.
— Госпожо, имах честта да бъда един от петимата благородници, които го охраняваха, когато напускаше бойното поле — обясни Калиостро. — Бях дошъл във Франция с нещастния стар крал на Бохемия11, който беше сляп и който рухна, когато му съобщиха, че всичко е изгубено.
— О, Боже мой! Господине, няма да повярвате колко съжалявам, че вместо да участвате в битката при Креси, сте участвали в тази при Акциум!12 — каза Ла Перуз.
— И защо, господине?
— Ами защото щяхте да ме посветите в някои подробности на мореплаването, които въпреки хубавия
