разсъжденията си над трите жени, от които нито една с изключение на Жана не се съмняваше, че отстъпва пред един лейтенант от полицията.
После кралицата подхвана:
— Господине, с кого и защо господин Дьо Шарни се е дуелирал?
Междувременно Андре успя да възстанови хладнокръвието си.
— С един благородник, който… Но за Бога, госпожо, съвсем безполезно е сега. Двамата неприятели явно са се разбрали много добре… Преди малко те разговаряха пред Ваше величество.
— Пред мен… тук?
— Точно тук… откъдето победителят излезе първи преди двадесетина минути може би.
— Господин Дьо Таверне! — извика със злобен блясък в очите кралицата.
— Брат ми! — добави тихо Андре, която се упрекна, че е била егоистка и че не е разбрала всичко по- рано.
— Мисля — каза господин Дьо Кросън, — че господин Филип дьо Таверне наистина се е сражавал с господин Дьо Шарни.
Кралицата плесна силно с ръце, с което изразяваше силния си гняв.
— Непристойно е… непристойно — каза кралицата. — Какво? Американските нрави тук, във Версай? О, не, не ще се помиря, аз не!
Андре наведе глава, господин Дьо Кросън също.
— Само защото сме се скитали с Лафайет и с Вашингтон — кралицата предпочете да произнесе на френски последното име, — да превърнем кралския двор в арена от шестнадесети век. Не, още веднъж казвам, не! Андре, вие трябваше да знаете, че брат ви се е дуелирал.
— Научавам го сега, госпожо — отвърна тя.
— Защо се е бил?
— Можем да попитаме господин Дьо Шарни, който се е дуелирал с него — добави Андре, пребледняла и с блеснали очи.
— Не питам — отговори грубо кралицата — какво е направил господин Дьо Шарни, а какво е извършил господин Филип дьо Таверне.
— Ако брат ми се е дуелирал — каза девойката, като произнасяше една по една думите, — то това сигурно не е било във вреда на Ваше величество.
— Значи ли това, че господин Дьо Шарни не се е бил в моя защита, госпожице?
— Имам чест да отбележа пред Ваше величество — отговори със същия тон Андре, — че говоря на кралицата само за моя брат, а не за някой друг.
Мария-Антоанета запази спокойствие, за което й бяха необходими всички морални и физически сили, нещо, на което тя бе способна. Кралицата стана, направи един кръг в стаята, престори се, че се оглежда в огледалото, взе един том от лакираната етажерка, прегледа седем-осем реда и го захвърли.
— Благодаря, господин Дьо Кросън — каза тя на магистрата. — Убедихте ме. Бях малко разстроена от всички тези доклади, от различните догадки. Да, полицията е добре организирана, господине, но ви моля, помислете за приликата, за която ви говорих. Съгласен ли сте? Сбогом.
Тя с голямо благоразположение му протегна ръка и той тръгна много радостен и десет пъти повече осведомен.
Андре усети вложения оттенък в думата „сбогом“ и се оттегли с дълъг и тържествен реверанс. Кралицата й каза едно небрежно сбогом, но без видима злоба. Жана се поклони като пред олтар, тя също се готвеше да се сбогува. Госпожа Дьо Мизери влезе.
— Госпожо — обърна се тя към кралицата, — Ваше величество не е ли определила час на господата Бьомер и Босанж?
— А, вярно, добра ми Мизери, вярно. Да влязат. Останете още, госпожа Дьо ла Мот, искам кралят да се помири с вас.
Докато изричаше тези думи, кралицата наблюдаваше в отсрещното огледало израза на лицето на Андре, която бавно отиваше към вратата на просторния кабинет. Мария-Антоанета може би искаше да подразни ревността й, като показваше, че покровителства новодошлата. Андре, която не бе нито начумерена, нито учудена, изчезна зад завесата.
— Стомана! Стомана! — извика кралицата и въздъхна. — Да, като стомана са тези Таверне, но също и като злато. А, господа бижутери, добър ден! Какво ново носите? Знаете добре, че нямам пари.
41.
Изкусителката
Госпожа Дьо ла Мот бе застанала на поста си права и наблюдаваше, като се правеше на скромна жена, на която са позволили да остане и да слуша. Господата Бьомер и Босанж, в официално облекло, се представиха на аудиенция при владетелката. Като се поклониха много пъти, те се приближиха до креслото на Мария-Антоанета.
— Бижутери — изведнъж каза тя, — идват тук само да говорят за скъпоценни украшения. Попадате в лош момент, господа.
Господин Бьомер взе думата, защото обикновено той разговаряше от името на съдружието.
— Госпожо — отвърна той, — ние изобщо не идваме да предлагаме стоки на Ваше величество, бояхме се да не бъдем недискретни.
— О! — възкликна кралицата, която вече съжаляваше, че е проявила невъздържаност. — Да се видят украшения, не означава да бъдат купени.
— Без съмнение, госпожо — продължи Бьомер, подбирайки думите си, — ние идваме да изпълним един дълг и това ни прави по-уверени.
— Дълг… — учуди се кралицата.
— Отнася се за това хубаво колие от диаманти, което Ваше величество не благоволи да приеме.
— А, добре… колието. Ето, пак дойдохме на въпроса — каза Мария-Антоанета и се засмя.
Бьомер прие сериозен вид.
— Колието наистина е красиво, господин Бьомер — продължи кралицата.
— Толкова красиво, госпожо — каза нерешително Босанж, — че единствено Ваше величество е достойна да го носи.
— Утешавам се — леко въздъхна Мария-Антоанета, което не убягна от вниманието на госпожа Дьо ла Мот, — че струваше… един милион и половина, нали, господин Бьомер?
— Да, Ваше величество.
— В това време на ласкателство, в което живеем — продължи кралицата, — когато сърцата на хората са охладнели, както слънцето не грее за Бога, няма вече владетел, който може да купи диамантено колие за един милион и петстотин хиляди ливри.
— Един милион и петстотин хиляди ливри! — повтори като истинско ехо госпожа Дьо ла Мот.
— Така че, господа, това, което не съм могла, което не е трябвало да купя, никой не ще го има… Ще ми отговорите, че диамантите са красиви. Вярно, но аз няма да завидя на никого за два или три диаманта, мога да завидя за шестдесет.
Кралицата потри с известно доволство ръце, в което прозираше желание да се подиграе малко на господата Бьомер и Босанж.
— Ето къде Ваше величество допуска грешка — каза Бьомер, — ето и същината на задължението, което идвахме да изпълним пред вас, — колието е продадено.
— Продадено! — извика кралицата и рязко се обърна.
— Продадено! — повтори госпожа Дьо ла Мот.
Вълнението на нейната покровителка предизвика у нея известно безпокойство, свързано с привидното отказване от колието.
— На кого? — подхвана кралицата.
— А, госпожо, това е държавна тайна.
— Държавна тайна! Добре, шегувате се — възкликна весело Мария-Антоанета. — Това, което не се казва, често е това, което човек не може да каже, нали, Бьомер?
— Госпожо…
