— Къде?
— Все във Версай. Бижутерите го бяха донесли, за да се опитат за последен път да изкушат кралицата.
— Красиво ли е?
— Прекрасно е.
— Тогава вие, която сте истинска жена, разбрахте, че човек започва да мисли само за него.
— Разбирам, че заради него може да загуби апетит и не го хваща сън.
— Жалко, че нямам кораб, който да предоставя на краля.
— Кораб ли?
— Да, той щеше да ми даде в замяна колието. А щом го имам, щяхте да ядете и да спите спокойно.
— Е, добре, ще кажа нещо, което ще ви учуди много.
— Кажете.
— Не бих желала да имам колието.
— Толкова по-добре, графиньо, защото аз не мога да ви го предложа.
— Уви, нито вие, нито друг, кралицата го чувства. Ето защо тя желае колието.
— Но аз ви повтарям, че кралят й го предлагаше.
Жана, леко отегчена, махва с ръка.
— Аз пък ви казвам — добави тя, — че жените особено обичат подаръците, когато те не са направени от хора, които ги принуждават да ги приемат.
Кардиналът погледна озадачен Жана.
— Не разбирам много добре — каза той.
— Толкова по-добре. Да спрем дотук. Какво представлява за вас това колие, след като не можем да го имаме?
— О, ако аз бях крал, а вие бяхте кралица, щях да ви принудя да го приемете.
— Е, добре! Без да сте крал, накарайте кралицата да го приеме и ще видите дали ще й бъде толкова неприятно насилието, както вие смятате.
Кардиналът отново изгледа Жана.
— Наистина — добави той, — сигурна ли сте, че не се лъжете? Кралицата има ли такова желание?
— Много голямо! Слушайте, скъпи принце, не ми ли казахте, или не съм разбрала добре, че няма да ви е неприятно да станете министър?
— Много е възможно да съм казвал, графиньо.
— Е, добре, да се обзаложим, скъпи ми принце.
— На какво?
— Че кралицата ще направи министър човека, който би уредил след осем дни колието да бъде на нейната тоалетка.
— О, графиньо!
— Казах вече… Предпочитате ли само да си го мисля, без да го изразя гласно?
— О, никога!
— Освен това казаното не ви засяга. Съвсем ясно е, че няма да прахосате един милион и половина за някаква кралска прищявка. Наистина прекалено скъпо ще излезе да се плати толкова за един министерски портфейл, който ще получите ей-така, без нищо, и който ви се полага. Приемете всичко, което ви казах, само като дърдорене. Аз съм като папагалите: слънчевата светлина ме заслепи и сега все повтарям, че е топло. А, монсеньор, тежко изпитание за една дребна провинциалистка е един ден на кралско благоволение. Човек трябва да е много силен като вас, за да гледа тези блясъци в упор.
Кардиналът се замисли.
— Хайде да видим — каза Жана. — Ето вие ме оценявате толкова ниско, намирате ме толкова груба и жалка, че дори не благоволявате да говорите с мен.
— Графиньо!
— Какво искате? Сметнах, че тя желае диамантите, защото въздъхна, като ги видя. Повярвах, защото на нейно място аз щях да ги пожелая, извинете ме за моята слабост.
— Вие сте прекрасна жена, графиньо. У вас има невероятно съчетание на слабостта на чувствата, както казвате вие, и силата на разсъдъка. В някои моменти сте толкова далече от женственото, че ме обхваща страх, а в други сте толкова божествена, че благославям както небето, така и вас.
Галантният кардинал подкрепи с целувка своята вежливост.
— Хайде, да не говорим повече — добави той.
— Добре — съвсем тихо отвърна Жана и си помисли, че той се хвана на въдицата.
Макар че каза: „Да не говорим повече“, кардиналът подхвана:
— Мислите ли, че Бьомер е поел това задължение?
— Да, с Босанж — отговори простодушно госпожа Дьо ла Мот.
— Босанж… Чакайте — каза кардиналът, като че ли се мъчеше да си спомни. — Босанж, съдружникът му, нали?
— Да, висок, слаб човек.
— Да, той е.
— Който живее…
— Живее някъде около Ке дьо ла Ферай или пък дьо Л’Екол, не зная точно, но във всеки случай около Пон Ньоф.
— Пон Ньоф, имате право, минавайки с каретата, прочетох тези имена над една врата.
„Хайде, хайде — каза си Жана, — рибата все повече налапва въдицата.“ Жана имаше право, жертвата бе налапала здраво въдицата.
На другия ден, като излезе от малката къща в предградието „Сент Антоан“, кардиналът нареди да го закарат направо при Бьомер. Той имаше намерение да остане инкогнито, но Бьомер и Босанж бяха бижутери на кралския двор и още в началото го назоваха монсеньор.
— Е, добре! Да! Монсеньор! — каза кардиналът. — Познахте ме, но постарайте се да не ме открият други.
— Монсеньорът може да бъде спокоен. На вашите заповеди сме, монсеньор.
— Идвам, за да купя диамантеното колие, което сте показали на кралицата.
— Наистина ние много, много съжаляваме, но монсеньорът идва прекалено късно.
— Как така?
— Продадено е.
— Невъзможно, тъй като вчера сте ходили да го предложите на Нейно величество.
— Тя отново се отказа от него, монсеньор, ето защо старото договаряне е в сила.
— С кого е била сключена сделката? — попита кардиналът.
— Това е тайна, монсеньор.
— Прекалено много тайни, господин Бьомер.
Кардиналът стана.
— Но, монсеньор.
— Смятах, господине — продължи кардиналът, — че един бижутер на короната на Франция трябва да се чувства щастлив да продаде тези красиви скъпоценни камъни във Франция. Вие предпочитате Португалия, както искате, господин Бьомер.
— Монсеньорът знае всичко! — възкликна бижутерът.
— Е, добре! Какво странно има в това?
— Но ако монсеньорът знае всичко, може би го знае от кралицата.
— И ако е така? — попита господин Дьо Роан, без да отхвърли предположението, което ласкаеше честолюбието му.
— О, това може да промени много нещата, монсеньор.
— Обяснете, не разбирам.
— Монсеньорът ще ми позволи ли да говоря съвсем свободно?
— Говорете.
