— Става дума да се изясним, господин командор.
— О, аз не съм самохвалко! — извика камериерът.
— Виждам го добре — отговори Бозир. — В крайна сметка ще ви натупаме, командоре.
— Помощ! — извика камериерът, вече сграбчен от любовника на госпожица Олива и почти удушен от португалеца.
Но тъкмо когато двамата шефове се канеха да си отмъстят, звънецът отдолу извести, че влиза някакъв посетител.
— Да го пуснем — каза дон Мануел.
— Да, да изпълнява длъжността на лакей — добави Бозир.
— Другарите ще узнаят какво стана — отвърна командорът, като слагаше в ред дрехите си.
— О, кажете, кажете им каквото искате! Знаем какво да им отговорим.
— Господин Бьомер! — извика отдолу вратарят.
— Ето, всичко свърши, скъпи командоре — каза Бозир, като леко плесна по тила своя неприятел. — Няма да имаме вече спорове за стоте хиляди ливри, защото ей сега ще изчезнат с господин Бьомер. Бъди послушен, господин камериер!
Командорът излезе, ръмжейки, и прие смирен израз, за да въведе по подобаващ начин бижутера от кралския двор. В промеждутъка от излизането на командора до влизането на Бьомер Бозир и португалецът си намигнаха повторно, също така многозначително като първия път. Бьомер влезе, следван от Босанж. Двамата имаха смирен и смутен вид, което изтънчените наблюдатели от посолството веднага забелязаха. Докато заемаха предложените им места, Бозир продължи наблюденията си, следейки с поглед дон Мануел, за да поддържа връзка. Мануел запази важното си и официално държане.
Бьомер като по-деловит взе думата в това трудно положение. Той обясни, че политически причини от изключителна важност пречат да продължи започнатата сделка. Мануел възрази. Бозир само изръмжа леко.
Господин Бьомер изпадна в още по-голямо затруднение. Дон Мануел му обърна внимание, че сделката е вече сключена, а сумата за паричната вноска е готова. Бьомер не отстъпи. Подпомогнат от Бозир, посланикът отговори, че правителството, което той представя, знае за сключването на сделката и ако се наруши договарянето, означава на Нейно португалско величество да се нанесе оскърбление. Господин Бьомер възрази, че е преценил всички последици от това решение, но за него е невъзможно да се върне на предишното предложение. Бозир не се решаваше да стигне до скъсване на отношенията. Той направо заяви на Бьомер, че отказът подхожда на лош търговец, който не държи на дадената дума.
Босанж се намеси, за да защити себе си и съдружника си във връзка с оспорваната сделка, ала не можа да говори дълго.
Бозир бързо му затвори устата: „Намерили сте човек, който предлага по-голяма цена?“ Той видя, че бе нанесъл точен удар, и тъй като за него беше важно да завърши тази работа, предугаждайки, че тя носи цяло състояние, се престори, че се съветва на португалски с посланика.
— Господа — каза той на бижутерите, — предложили са ви допълнителна печалба, което е съвсем естествено и показва, че диамантите имат висока цена. Е, добре! Нейно португалско величество не би искала да ощети честните търговци. Трябва ли да ви предложим още петдесет хиляди ливри?
Бьомер направи отрицателен знак.
— Сто хиляди, сто и петдесет хиляди ливри — продължи Бозир, решен, без да се договаря с другите, да предложи един милион повече, за да спечели своя дял от милион и половина.
Бижутерите се слисаха и се объркаха за миг, после, след като се посъветваха, продължиха:
— Не, господин секретар, не си правете труда да ни изкушавате. Извинете ни, не отказваме ние, не ни се сърдете. Съпротивата иде от по-важна от нас и от вас личност.
Бозир и Мануел не намериха какво да отговорят. Напротив, те изразиха своите почитания към бижутерите и се постараха да се покажат безучастни. Те толкова се увлякоха в старанието си, че не забелязаха господин командора камериер, който подслушваше на вратата в преддверието, за да научи как върви сделката, от която искаха да го изключат. Този достоен съдружник обаче бе непохватен, защото, накланяйки се към вратата, се подхлъзна и се блъсна в нея, като вдигна голям шум. Бозир се спусна към преддверието, където завари смутения нещастник.
— Какво правиш тук, нещастнико? — извика Бозир.
— Господине — отговори командорът, — носех сутрешната поща.
— Добре! — отвърна Бозир. — Хайде, заминавай!
Той взе телеграмите и отпрати командора.
Двамата бижутери си тръгнаха, а на камериера бе наредено да ги придружи до двора. Едва камериерът бе слязъл по стълбата и дон Мануел и Бозир размениха погледи, които означаваха сигнал за нови действия. Те се приближиха един към друг.
— Е, добре! — каза дон Мануел. — Работата пропадна.
— Наистина — отвърна Бозир.
— За сто хиляди ливри, нищо и никаква кражба, всеки ще получи по осем хиляди и четиристотин ливри.
— Не си струва труда — отговори Бозир.
— Нали? Докато в касата…
Той посочи тъй силно желаната от командора каса.
— В касата има сто и осем хиляди ливри.
— По петдесет и четири хиляди за всеки.
— Е, добре! Разбрано — отговори дон Мануел. — Да си ги разделим.
— Добре, но командорът вече няма да ни остави, като знае, че сделката се провали.
— Ще потърся начин — каза някак странно дон Мануел.
— Аз намерих един — каза Бозир. — Командорът ще се върне ли?
— Да.
— Той ще поиска своя дял и дела на съдружниците си.
— Да.
— Ние ще бъдем сами тук.
— Да.
— Да извикаме командора под предлог да му доверим тайна, а после оставете всичко на мен.
— Струва ми се, че се досещам — каза дон Мануел. — Идете при него.
— Щях да кажа да идете там вие самият.
Нито единият, нито другият искаха да оставят приятеля си сам при касата. Доверието е рядко срещана скъпоценност. Дон Мануел отговори, че в качеството си на посланик е възпрепятстван да направи този ход.
— За него вие не сте посланик — каза Бозир. — Най-после няма значение.
— Отивате ли?
— Не, ще го извикам от прозореца.
Наистина Бозир извика господин командора, който се готвеше да започне разговор с портиера. Двамата шефове го посрещнаха в съседната до касата стая. Бозир се усмихна и каза:
— Обзалагам се, че зная какво казахте на портиера.
— Аз?
— Да. Разказвахте му, че сделката с Бьомер се е провалила.
— Бога ми, не.
— Много добре, защото, ако се бяхте разприказвали, щяхте да направите голяма глупост и щяхте да загубите доста значителна сума.
— Как така? — изненада се командорът. — Каква сума?
— Разбирате, че само ние тримата знаем тайната.
— Вярно.
— Следователно на нас тримата ни остават сто и осем хиляди ливри, тъй като всички смятат, че Бьомер и Босанж са отнесли сумата.
— Да го вземат дяволите! — извика обзет от радост командорът. — Вярно е.
