странстващи рицари, богати, с милиони, които, ако поискат, могат да станат крале.
— Но те нямат такова желание — каза остроумно господин Дюкорно.
— А има ли смисъл, господин канцлер? С милионите и с титлата принц те не са ли равни на краля?
— О, това са философски разсъждения, господин секретар! — каза изненадан Дюкорно. — Не очаквах да чуя егалитаристични принципи от устата на един дипломат.
— Ние правим изключение — отговори Бозир, леко подразнен от неговата изостаналост. — Без човек да е волтерианец или да поддържа принципите на Русо, той познава философските схващания, известни са му естествените теории за несъответствието между условията и силите.
— Знаете ли — извика внезапно канцлерът — колко е благоприятно, че Португалия е малка страна.
— Защо?
— Защото с такива хора по върховете тя щеше да се разрасне бързо, господине.
— О, вие ни ласкаете, скъпи канцлере! Ние не правим философска политика. Това е нещо специално, но малко приложимо. А сега да прекъснем разговора. И така, в касата, както казвате, има сто и осем хиляди.
— Да, господин секретар, сто и осем хиляди ливри.
— А няма ли дългове?
— Никакви.
— Чудесно. Дайте ми, моля, бордерото!
— Ето го. За кога е определено представянето, господин секретар? Ще ви кажа, че в квартала умират от любопитство, носят се най-различни приказки и вече ни тревожат.
— А!
— Да, от време на време около дома бродят хора, на които им се иска вратата да е стъклена.
— Хора! — каза Бозир. — Хора от квартала ли?
— И други. О, мисията на господин посланика се пази в тайна, вие добре разбирате, че полицията скоро ще се впусне да узнае причините…
— И аз така мисля — отвърна доста разтревожен Бозир.
— Елате, господин секретар… — каза Дюкорно и заведе Бозир до решетката на прозореца. Той се отваряше към една стена, която съединяваше двете крила на сградата. — Ето, виждате ли онзи човек, облечен в мръсен кафяв сюртук?
— Да, виждам го.
— Как гледа, а?
— Наистина. Какъв мислите, че е този човек?
— Откъде да знам, аз… Може да е шпионин на господин Дьо Кросън.
— Възможно е.
— Казано между нас, господин секретар, господин Кросън не е от класата на господин Дьо Сартин. Познавахте ли господин Дьо Сартин?
— Не, господине!
— О, той да ви е разкрил досега десет пъти. Вярно, вие вземате предпазни мерки…
Позвъни се.
— Господин посланикът звъни — каза бързо Бозир, на когото този разговор започваше да става неудобен.
Той отвори изведнъж вратата и блъсна с двете крила двама служители — единия с писалка на ухото, другия с метла в ръката. Те счетоха, че разговорът е дълъг, и искаха да участват в него, макар и само като подслушват. След като се ръкува с двама свои приятели и съучастници, застанали встрани, Бозир се качи при посланика.
44.
Господин Дюкорно не разбира нищо от онова, което става
Дон Мануел де Суза не бе жълт както обикновено, тоест беше зачервен. Той току-що бе имал мъчително обяснение с господин командора. Обяснението още не бе завършило. Когато влезе Бозир, двата петела си скубеха последните пера.
— Елате, господин Дьо Бозир — каза командорът. — Помирете ни!
— За какво? — попита секретарят и след като размени поглед с посланика, неговия истински съюзник, зае позата на съдия.
— Знаете — каза камериерът, — че господин Бьомер трябва да дойде днес да сключи сделката за колието.
— Знам.
— И че трябва да му наброим сто хиляди ливри.
— И това зная.
— Тези сто хиляди ливри са собственост на сдружението, нали?
— Кой го оспорва?
— А господин Дьо Бозир смята, че съм прав — каза командорът, обръщайки се към дон Мануел.
— Чакайте, чакайте — рече португалецът.
— Аз казвам, че сте прав — продължи Бозир, — що се отнася до стоте хиляди ливри, които са на съдружниците.
— Е, добре, тогава касата, в която са заключени парите, не бива да остава в канцеларията, която е до стаята на господин посланика…
— Защо? — попита Бозир.
— …а господин посланикът — продължи комендантът — трябва да даде на всеки по един ключ от касата.
— Не! — възрази португалецът.
— Какви са вашите съображения? — попита Бозир.
— На мен не се доверяват — продължи португалецът, като гладеше наскоро избръснатата си брада. — Защо пък аз да вярвам на другите? Струва ми се, че ако започнат да ме обвиняват, че ограбвам сдружението, аз пък мога да заподозра, че сдружението иска да ме окраде. Ние се преценяваме един друг.
— Добре — добави камериерът, — но точно затова са еднакви правата ни.
— Тогава, скъпи ми господине, ако искате да постигнете равенство, трябва да решите, че всеки от нас на свой ред ще играе ролята на посланик. Може да е по-малко правдоподобно пред очите на хората, но съдружниците ще се успокоят. Това е всичко, нали?
— Освен това, господин командор — прекъсна го Бозир, — вие не постъпвате като съдружник. Сеньор Мануел няма ли безспорното предимство, че е измислил всичко?
— А, да… — добави посланикът. — Господин Дьо Бозир също има дял.
— О! — възрази командорът. — Веднъж даден ход на една работа, вече не се отдава значение на предимствата.
— Съгласен съм, но продължаваме да внимаваме в ходовете — отвърна Бозир.
— Не идвам сам да правя това възражение — тихо и малко засрамен каза командорът. — Всичките ни другари мислят като мен.
— И грешат — възрази португалецът.
— Грешат — повтори Бозир.
Командорът повдигна глава.
— Самият аз сбърках — каза той ядосан, — че искам мнението на господин Бозир. Секретарят не може да не се разбира с посланика.
— Господин командор — възрази с учудващо хладнокръвие Бозир, — вие сте мерзавец, на когото ми се иска да отрежа ушите, ако още имате уши. Май прекалено често са ги подрязвали.
— Моля? — изправи се командорът.
— Говорим си съвсем спокойно в кабинета на господин посланика — каза Бозир — и можем да обсъдим работата си по семейному. Обаче вие току-що ме обидихте, че се споразумявам с дон Мануел.
— Вие ме обидихте също — добави студено португалецът, подкрепяйки Бозир.
