— Тридесет и три хиляди триста тридесет и три франка и шест су за всеки — каза Мануел.
— Повече! — извика командорът. — Има заделени осем хиляди ливри.
— Вярно — каза Бозир. — Приемате ли?
— Дали приемам! — каза командорът камериер, като потриваше ръце. — Мисля, че да. Отлично, ето така се говори.
— Ето как се говори като мерзавец — извика със заплашителен глас Бозир. — Казвах ви, че сте крадец. Хайде, дон Мануел, какъвто сте силен, хванете този хитрец и да го представим на нашите съдружници.
— Милост, милост! — извика нещастникът. — Аз исках да се пошегувам.
— Хайде! Хайде! — продължи Бозир. — В тъмната стая до по-пълно определяне на присъдата.
— Милост! — извика пак командорът.
— Внимавайте — каза Бозир на дон Мануел, който беше сграбчил коварния командор. — Внимавайте да не ни чуе господин Дюкорно.
— Ако не ме пуснете, ще ви издам.
— А аз ще те удуша — отвърна му гневно дон Мануел, като изтласка камериера към една тоалетна наблизо.
— Изпратете господин Дюкорно да си отиде — прошепна дон Мануел на ухото на Бозир.
Без да чака да му повтарят, Бозир мина бързо в съседната на посланика стая, докато дон Мануел затваряше командора.
Мина една минута, а Бозир не се връщаше.
Дон Мануел беше сам, касата бе на десет крачки от него и му хрумна да я отвори, да вземе сто и осемте хиляди ливри, да скочи от прозореца и да избяга с тях през градината. На всеки добре подготвен крадец бяха необходими не повече от две минути за тази цел. Той се хвърли към вратата на стаята, в която беше касата. Оказа се, че е затворена с резе. Дон Мануел беше як и сръчен, можеше да отвори с ключ за часовник вратите на цял град. „Бозир се пази от мен — помисли той, — тъй като само аз имам ключ от стаята, сложил е резе, правилно.“ Дон Мануел разби с шпагата си резето. Отиде към касата и нададе ужасен вик. Тя зееше широко отворена, в нея нямаше нищо.
Бозир, който имаше втори ключ от касата, бе влязъл от другата врата и бе задигнал сумата. Дон Мануел изтича като обезумял до стаичката на пазача, който в това време си пееше нещо. Бозир бе изпреварил само с пет минути португалеца. Когато дон Мануел с викове и вайкания вдигна по тревога цялата сграда, когато, за да има свидетел, освободи командора, той срещна само разгневени хора, които не му вярваха. Обвиниха го, че са скроили заговор с Бозир, който бе избягал с половината от сумата. Маските бяха свалени, мистериите — изчезнали, честният господин Дюкорно вече не разбираше с какви хора се беше свързал. Той едва не припадна, като видя дипломатите, че се готвят да обесят дон Мануел под един навес.
— Да обесят господин Де Суза! — викаше началникът на канцеларията. — Това е престъпление срещу кралска особа, внимавайте!
Решиха да го хвърлят в една изба, защото викаше прекалено силно. Точно в този миг три тържествени почуквания на вратата накараха всички съдружници да изтръпнат.
Настъпи тишина.
Ударите по вратата се повториха.
После някакъв остър глас извика на португалски:
— Отворете! В името на господин посланика на Португалия отворете!
— Посланикът! — повториха тихо всички мошеници.
Разпръснаха се из сградата и само за няколко минути се опитаха да се спасят кой както може — прескачаха през градините, през съседните огради, през таваните, бъркотията беше пълна.
Истинският посланик, действително току-що пристигнал, успя да влезе в сградата с помощта на полицията, която изкърти вратата в присъствието на огромна тълпа, привлечена от любопитното зрелище. После претършуваха навсякъде, арестуваха господин Дюкорно и го отведоха в Шатле, където прекара цялата нощ. Така завърши приключението с фалшивото посолство на Португалия.
45.
Илюзии и реалности
Пазачът на посолството можеше да изтича след Бозир, както му заповяда дон Мануел, но щеше да бъде много трудно.
Озовал се вън от този вертеп, Бозир се добра бързо до улица „Кокийер“ и с голямо тичане стигна до улица „Сент Оноре“. Като подозираше, че все още го преследват, той заплете следите си, тичаше без посока и без да има защо, правеше завои по различните улици, които ограждаха складовете за жито. След няколко минути бе почти сигурен, че никой не го следи, но знаеше добре и нещо друго — силите му се бяха изчерпали, а и най-добрият кон за надбягване не можеше да премине разстоянието по-бързо.
На улица „Виарм“, която завива покрай складовете, Бозир седна върху чувал с жито и се престори, че разглежда с интерес колоната на Медичи, откупена от Башомон, за да я спаси от чука на разрушителите и да я подари на общината. В действителност господин Бозир не гледаше нито колоната на господин Филибер Дьолорм, нито слънчевия часовник, с който господин Дьо Пенгре я бе украсил. Той дишаше тежко, от гърдите му излизаха остри хрипове като изпод овехтяло ковашко духало. Дълго време не можа да възстанови нормалното си дишане и все се задъхваше.
Най-после той успя да поеме въздух и изпусна дълбока въздишка, която можеше да се чуе добре от живеещите на улица „Виарм“, ако не бяха толкова заети да продават или да мерят житото. „Е — помисли си Бозир, — моята мечта се осъществи, аз съм богат.“ Той отново пое дълбоко въздух. „Значи ще мога да стана честен човек — придаваше си важност той. — Ще направя от Олива почтена жена, както и аз ще бъда почтен. Тя е красива и простодушна в прищевките си.“ Нещастникът!
„Тя няма да се откаже — мислеше си той — от уединен живот в провинцията, в някой хубав чифлик, който ще бъде нашето имение, в съседство до малък град, където ще ни приемат като благородници. Никол е добра, има само два недостатъка — мързела и горделивостта“. Бедният Бозир! Два смъртни гряха! „И с тези недостатъци — додаде на ума си той, — които ще задоволявам, аз — подозрителният Бозир, ще направя от нея съвършена съпруга.“
Той не продължи. Вече дишаше нормално. Избърса челото си, увери се, че стоте хиляди ливри са още в джоба му, и свободен телом и духом, се впусна в дълги размишления. Господата от посолството не са от хората, които доброволно оставят да им се изплъзне делът от плячката. Можеха да се разделят на няколко хайки и да претърсят най-напред жилището на крадеца. Ето къде бе цялата мъчнотия. В него живееше Олива. Ще я предупредят, може би ще я измъчват, знае ли човек? А може и да я използват за заложник, жестокостта им няма граници.
Любовта завладя Бозир. Той горещо желаеше нищо да не засегне неговата любов. Като стрела се втурна към къщата на улица „Дофин“. Освен това беше напълно уверен в бързия си ход — неприятелите му, колкото и подвижни да бяха, не можеха да го изпреварят. Скочи бързо в един файтон, показа на кочияша монета от шест ливри и му заповяда:
— Към Пон Ньоф!
Конете не препускаха, те просто летяха. Настъпваше вечерта. Бозир пожела да го закарат до високата страна на моста, зад статуята на Анри IV. По това време можеше да се отиде там с кола — беше много известно място за срещи. Той се реши да подаде глава от вратата на файтона и впери поглед в улица „Дофин“. Бозир добре познаваше хората от полицията, десетина години се беше старал да ги разпознава отдалеч, за да може да ги избягва. Той бе само раздразнен и затруднен. Накрая се престори на гърбав, закуца силно, за да прикрие походката си, премина през тълпата и стигна до улица „Дофин“.
Никакви следи от опасност за него. Той виждаше отдалеч къщата с прозорците, на които често се показваше красивата Олива, звездата му. Прозорците бяха затворени. Без съмнение тя си почиваше на дивана или четеше долнопробна книга, или си похапваше лакомства.
Внезапно на Бозир му се стори, че на алеята отсреща вижда връхната дреха на войник от патрула. Нещо повече, той видя и един войник на прозореца на малкия салон. Изби го пот, студена пот, вредна за здравето. Нямаше откъде да се измъкне, трябваше да мине пред къщата. Бозир набра смелост и прекоси, като погледна към къщата. Какво зрелище!
Една алея, претъпкана с пехотинци от гвардията в Париж, сред тях, с мрачно изражение, един комисар
