И тъй като щеше да се изчерви, нещо, което един мъж никога не прощава на жената, причинила това чувство, Жана побърза да хване ръката на кардинала.
— Извинете, мой принце — каза тя, — бързам да ви кажа в какво се лъжете за мен. Вие сметнахте, че съм глупава и зла.
— О, графиньо!
— Най-после…
— Нито дума повече. Оставете ме да кажа и аз. Ще ви убедя може би защото от днес виждам ясно с кого имам работа. Очаквах да намеря във ваше лице една красива жена, умна и очарователна метреса. Вие сте много повече. Чуйте!
Жана се приближи до кардинала и сложи ръката си в неговите ръце.
— Вие се съгласихте да станете моя метреса, скъпа приятелко, без да ме обичате. Сама ми го казахте — продължи господин Дьо Роан.
— И пак го повтарям — каза госпожа Дьо ла Мот.
— Значи имате някаква цел?
— Нима има нужда да ви обяснявам?
— Не, аз предугаждам. Искате да забогатея. Не е ли вярно, че щом забогатея, първата ми грижа ще бъде да осигуря вашия успех? Така ли е, или съм сбъркал?
— Не сте се излъгали, монсеньор, точно така е. Само, повярвайте ми, без да говоря излишни неща, аз не преследвах тази цел сред неприязън и отвращение, пътят беше приятен.
— Вие сте мила жена, графиньо, истинско удоволствие е да се разговаря с вас за работа. Казах, че сте отгатнали точно, знаете, че изпитвам към вас почтителна преданост.
— Забелязах го на бала в Операта, мой принце.
— Тази привързаност никога няма да бъде споделена. О! Бог ми е свидетел!
— Е! — отвърна графинята. — Една жена невинаги е кралица, а вие цените, доколкото зная, господин кардинал Мазарен66.
— Той също беше много красив мъж — засмя се господин Дьо Роан.
— И много добър министър-председател — подхвана още по-спокойно Жана.
— Графиньо, с вас е излишно човек да мисли сам, вие винаги мислите и говорите в защита на приятелите си. Да, аз се стремя да стана министър-председател. Всичко ме води натам — произход, опитност в делата, известна благосклонност на чужди държави, голямата обич на френския народ.
— В края на краищата всичко — каза Жана — освен едно.
— Освен определена ненавист, искате да кажете?
— Да, от страна на кралицата и тази ненавист е истинската пречка. Това, което тя обича, трябва да го обича и кралят, това, което тя мрази, кралят го презира предварително.
— А тя мрази ли ме? Да бъдем откровени. Не мисля, че ни подхожда да спрем сега, преди да сме се разбрали напълно, графиньо.
— Е, добре, монсеньор, кралицата не ви обича.
— Значи съм загубен! Няма такова колие, което да струва…
— Ето в какво може би се лъжете, принце.
— Колието е купено!
— Поне кралицата ще види, че ако тя не ви обича, вие я обичате.
— О, графиньо!
— Знаете, монсеньор, че сме се договорили да наричаме нещата с истинските им имена.
— Добре. Значи казвате, че не губите надежда да ме видите един ден министър-председател.
— Сигурна съм в това.
— Сбърках, че не ви попитах какви са вашите желания.
— Ще ви кажа, принце, когато бъдете в състояние да ги задоволите.
— Ще чакам с нетърпение този ден.
— Благодаря, сега да вечеряме.
Кардиналът хвана и стисна ръката на Жана така, както й се искаше да я стисне преди няколко дни. Но това време бе отминало. Тя отдръпна ръката си.
— Е, добре, графиньо?
— Да вечеряме, монсеньор.
— Аз вече не съм гладен.
— Ами да разговаряме.
— Нямам вече какво да кажа.
— Тогава да се разделим.
— Ето — каза той, — това наричате съюз между нас. Гоните ли ме?
— За да бъдем, монсеньор, наистина съюзници — каза тя, — нека бъдем напълно самостоятелни, всеки за себе си.
— Имате право, графиньо. Извинете, че още веднъж сгреших спрямо вас, заклевам се, че ще бъде за последен път.
Той пое ръката й, целуна я почтително, но не видя подигравателната усмивка на графинята, когато каза: „Ще бъде за последен път.“ Жана стана и придружи принца до преддверието. Там той се спря и каза съвсем тихо:
— А продължението, графиньо?
— Съвсем просто.
— Какво да направя?
— Нищо. Чакайте ме. Във Версай.
— Кога?
— Утре.
— Ще имам ли отговор?
— Веднага.
— Хайде, моя покровителко, осланям се на вас.
— Оставете ме да действам.
Тя влезе в апартамента си, легна и се загледа в красивата мраморна фигура на Ендимион, който очаква Диана. „Решително свободата е за предпочитане“ — прошепна тя.
49.
Жана — покровителствана
Господарка на тази тайна, богата с подобно бъдеще, опряла се на две толкова важни опори, Жана почувства сили да повдигне света. Тя сама си даде отсрочка от петнадесет дни, преди да започне да черпи с пълни шепи от това, което съдбата щедро й предлагаше.
На сутринта тя отскочи до Версай. Нямаше определен час за приемане, но нейната увереност в успеха й бе толкова голяма, та Жана не се съмняваше, че спазването на етикета ще отстъпи пред нейното желание. И тя имаше право.
Всички чиновници от кралския двор, тъй усърдни в стремежа си да отгатнат вкусовете на господаря си, вече бяха забелязали колко приятно бе на Мария-Антоанета в компанията на красивата графиня. При нейното пристигане бе достатъчно един от стражата на входа, твърде хитър и с желание да се представи добре, да застане на пътя, където щеше да мине кралицата на връщане от параклиса, и уж случайно да каже на някой благородник от свитата:
— Господине, как да постъпя с графиня Дьо ла Мот-Валоа, която няма покана.
Кралицата в това време говореше тихо с господин Дьо Ламбал. Разговорът бе прекъснат, когато се спомена с подходящ тон името на Жана. Кралицата се обърна.
— Не съобщават ли — попита тя, — че там е госпожа Дьо ла Мот-Валоа?
— Мисля, че да, Ваше величество — отговори благородникът.
— Кой го каза?
— Офицерът от стражата на входа, госпожо.
Офицерът се поклони почтително.
