— Ще приема госпожа Дьо ла Мот-Валоа — отвърна кралицата и продължи пътя си. После, като се оттегли, тя добави:
— Ще я заведете в банята ми.
И кралицата отмина. Жана, на която офицерът разказа само току-що направеното от него, веднага посегна към кесията си, но той се усмихна и я спря.
— Госпожо графиньо — каза той, — благоволете да задържите този дълг. Скоро ще можете да се издължите с по-изгодни лихви.
Жана сложи парите в джоба си.
— Имате право, приятелю, благодаря.
„Защо — каза си тя — да не покровителствам един офицер, който ми услужи? След като го правя за един кардинал.“ Жана скоро се озова при Нейно величество. Мария-Антоанета бе сериозна и видимо не много добре разположена, може би защото бе направила прекалено много, приемайки така неочаквано Жана. „Всъщност — помисли приятелката на господин Дьо Роан — кралицата предполага, че пак ще се моля за нещо… Преди да съм произнесла и двадесетина думи, тя ще се развесели или пък ще накара да ме изхвърлят оттук.“
— Госпожо — каза кралицата, — нямах възможността да говоря с краля.
— Ах, Ваше величество бе прекалено добра към мен и аз не очаквам нищо повече. Идвах…
— Защо идвате? — попита кралицата, способна да схваща преходите. — Вие не сте молили за аудиенция? Може би е нещо спешно… за вас ли?
— Спешно… да, госпожо, но не за мен… не.
— Значи за мен… Хайде, говорете, графиньо.
Кралицата отведе Жана в банята, където я чакаха жените. Като виждаше толкова хора около кралицата, графинята не започваше разговора. Кралицата се настани във ваната и отпрати жените.
— Госпожо — каза Жана, — Ваше величество вижда, че съм много затруднена.
— Защо?
— Ваше величество знае, мисля, че съм го казвала, какво голямо внимание ми оказва господин кардиналът.
Кралицата се намръщи.
— Не зная — каза тя.
— Смятах…
— Няма значение… кажете.
— Е, добре, госпожо! Негово високопреосвещенство ми оказа чест завчера да ме посети.
— Аха!
— Отнася се за едно благотворително дело, за което аз отговарям.
— Много добре, графиньо, много добре. Аз също ще подпомогна благотворителното ви дело.
— Ваше величество се лъже. Имах вече честта да кажа, че не искам нищо. Господин кардиналът, както обичайно, ми говори за добрината на кралицата, за неизчерпаемата й милост…
— Поиска ли да се застъпя за неговите избраници?
— Най-напред да, Ваше величество.
— Ще го направя, но не за господин кардинала, а за нещастните хора, които винаги приемам добре, откъдето и да дойдат. Само кажете на негово преосвещенство, че съм много затруднена.
— За съжаление! Ето какво му казах, госпожо, и оттук идва затруднението, за което споменах по-рано пред Ваше величество. Описах пред господин кардинала тъй топлото милосърдие, изпълващо сърцето на Ваше величество при съобщаването на всяко нещастие, и вашата щедрост, която непрекъснато изпразва кесията на кралицата. — Ето, монсеньор — казвам му като пример. — Нейно величество става роб на собствената си доброта. Тя се жертва за своите бедни. Доброто, което тя прави, й вреди, тук обвиних и себе си.
— Как така, графиньо? — попита кралицата.
— Казах, госпожо, че Ваше величество ми е дала една голяма сума преди няколко дни и също че поне хиляда пъти от две години насам това се е случвало на кралицата и ако Нейно величество беше по-малко чувствителна, по-малко щедра, тя щеше да има два милиона в касата, с които никакви съображения не биха й попречили да си достави хубавото колие с диаманти, което вие тъй достойно, тъй смело, но, позволете ми да ви кажа, и тъй несправедливо, отказахте.
Кралицата се изчерви и погледна Жана. Явно изводът се съдържаше в последните думи. Имаше ли тук някакъв капан, или просто бе ласкателство? И тъй като душата на кралицата бе изпълнена с истинска щедрост, а в щедростта винаги има сила и в силата — неоспорима истина, Мария-Антоанета въздъхна и добави:
— Да, колието е хубаво, искам да кажа, беше хубаво. Доволна съм, че жена с добър вкус ме хвали, че съм се отказала от него.
— Ако знаехте, госпожо — извика Жана, като прекъсна Мария-Антоанета, — как човек успява да узнае чувствата на хората, когато вижда, че те се интересуват от това, което ще се хареса на някого.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, госпожо, че научавайки за вашия решителен отказ, видях как господин Дьо Роан пребледня.
— Да пребледнява?
— За миг очите му се насълзиха. Не зная, госпожо, дали е вярно, че господин Дьо Роан е хубав мъж и изискан благородник, както твърдят, но съм сигурна, че сега лицето му е огряно от душевния му пламък и е набраздено от сълзи, предизвикани от вашето щедро безкористие, как да кажа, от вашето възвишено лишаване. Този образ не ще се заличи никога от моята памет.
Кралицата спря за миг да се полива с вода от позлатената човка на един лебед, който потъна в мраморната вана.
— Е, добре, графиньо! — каза Мария-Антоанета. — Понеже господин Дьо Роан ви изглежда толкова хубав, толкова съвършен, както току-що казахте, не бих ви съветвала да излагате това на показ. Той е светски прелат, пастор, който взема овцата както за себе си, така и за Бога.
— О, госпожо!
— Е, добре! Какво? Клеветя ли го? Нали такава е славата му? Не го ли виждате в тържествени дни как размахва ръце, те са хубави, вярно е, за да са още по-привлекателни, върху тях блести пастирският пръстен и богомолците вперват в него очи, по-бляскави от диаманта на кардинала.
Жана се поклони.
— Успехите на кардинала — продължи оживено кралицата — са многобройни. Някои предизвикаха скандал. Прелатът е влюбчив като привържениците на Фрондата67. Да го хвали, който иска, аз не съм запозната.
— Е, добре, госпожо — намеси се Жана, окуражена от тази непринуденост, както и от положението на своята събеседничка. — Не зная дали господин кардиналът мислеше за богомолците, когато така разпалено говореше за добродетелите на Ваше величество, но ще ви кажа, че тогава тези красиви ръце, вместо да са във въздуха, бяха притиснали сърцето му.
Кралицата поклати глава и се засмя пресилено. „Да! — помисли Жана. — Дали нещата щяха да тръгнат по-добре, отколкото се надявахме? Дали озлоблението щеше да ни бъде помощник? О, ние щяхме да имаме прекалено много възможности!“
— Продължете — каза Мария-Антоанета.
— Ваше величество ме притеснява със скромността си, която я кара да не приема дори похвалата…
— От кардинала! О, да!
— Но защо, госпожо? — попита Жана.
— Защото тази похвала ми се струва подозрителна, графиньо.
— Не ми подхожда — отвърна с най-дълбоко почитание Жана — да защитавам един голям нещастник, изпаднал в немилост пред Ваше величество. И за миг не се съмнявам, че е бил много виновен, щом като е разгневил кралицата.
— Господин Дьо Роан не ме е разсърдил, той ме е обидил. Но аз съм кралица и християнка и следователно двойно задължена да забравям обидите.
