— Държите ли на него?
— О, много!
Господин Дьо Роан въздъхна.
— Обаче, ако ви доставя удоволствие… — каза графинята и така се усмихна, че дори светците не биха й устояли.
— Вие не се съмнявате в това, графиньо, но не искам да ви лиша.
— Вземете го.
— Графиньо — възкликна, обхванат от радост кардиналът, вие сте най-ценната приятелка, най- остроумната, най…
— Да, да.
— И всичко си остава между нас…
— До края на живота, както се казва. Не, аз имам само една заслуга.
— Каква? — попита кардиналът.
— Осъществих успешно и старателно вашите дела.
— Ако успехът ви е само този, моя приятелко, мога да кажа, че почти се изравнявам с вас, понеже, докато ходихте във Версай, моя скъпа, аз също работих за вас…
Жана погледна изненадана кардинала.
— Да, дребна работа — добави той. — Дойде при мен един човек, моят банкер, за да ми предложи акции от някаква сделка за пресушаване и разработка на блата.
— А!
— Печалбата беше сигурна и аз приех.
— Е, добре, започвате…
— О, ще видите, че винаги сте на първо място в мислите ми.
— На второ, и то е много, не го заслужавам. По-нататък?
— Моят банкер ми даде двеста акции, четвърт са за вас.
— О, монсеньор!
— Оставете ме да довърша. След два часа той се върна. Влагане на огромни суми в тези акции бе довело още същия ден до увеличение от сто на сто. И той ми даде сто хиляди ливри.
— Хубава сделка.
— От която ето вашия дял, скъпа графиньо, искам да кажа, скъпа приятелко.
Кардиналът извади от пакета с двеста и петдесетте хиляди ливри от кралицата и сложи двадесет и пет хиляди ливри в ръката на Жана.
— Добре, монсеньор, „даваш, давам ти“. Повече ме ласкае обаче, че сте помислили за мен.
— Така ще бъде винаги — отвърна кардиналът, като й целуна ръка.
— От моя страна разчитайте на същото — отговори Жана. — До скоро виждане във Версай, монсеньор.
Тя му даде списъка с падежите, посочени от кралицата — първият беше след един месец от настоящата дата с определена сума от петстотин хиляди ливри. После Жана си тръгна.
51.
Отново се срещаме с доктор Луи69
Може би нашите читатели, като си спомнят в какво трудно положение оставихме господин Дьо Шарни, ще са доволни да ги отведем в преддверието на малките апартаменти във Версай, където смелият моряк, когото нито хората, нито стихиите можеха да уплашат, сега бе избягал от страх да не падне в несвяст пред три жени — кралицата, Андре и госпожа Дьо ла Мот. Достигнал до средата на преддверието, господин Дьо Шарни бе разбрал всъщност, че няма да може да отиде по-далеч. Той залитна, протегнал ръце. Бяха забелязали, че няма сили, и му се притекоха на помощ. Тъкмо тогава младият офицер припадна и след няколко мига дойде в съзнание, без да предположи, че кралицата го бе видяла и щеше да се притече на помощ може би още в първия миг на тревога, ако Андре не бе я спряла повече от ревност, отколкото от студено чувство на благоприличие.
Кралицата направи добре, че се прибра в стаята си, както й предложи Андре, която се ръководеше от определено чувство, защото едва се затвори вратата, когато се чу гласът на лакея:
— Кралят.
Беше действително кралят, който от своите апартаменти минаваше към терасата. Преди съвета той искаше да прегледа каретата си за лов, която напоследък му се струваше занемарена.
Като влезе в преддверието, придружен от няколко офицери от свитата му, кралят се спря. Той видя мъж, подпрял се на перваза на прозореца, от което се бяха разтревожили двамата притекли му се на помощ телохранители, които нямаха навика да виждат офицери да припадат ей така, за нищо.
Те подкрепяха господин Дьо Шарни и викаха:
— Господине, какво ви е?
Но той не можеше да отговори, просто нямаше глас.
Кралят разбра колко сериозно е състоянието му и ускори крачка.
— Да — каза той, — някой е изпаднал в безсъзнание.
Като чуха гласа на краля, двамата телохранители се обърнаха и без да искат, изпуснаха господин Дьо Шарни, който, останал без сили, падна или по-скоро не се задържа, изстена и се простря на мраморния под.
— О, господа! — каза кралят. — Какво правите?
Те се спуснаха към господин Дьо Шарни и го вдигнаха. Той напълно бе изгубил съзнание и го настаниха в едно кресло.
— О! — извика кралят, като разпозна младия офицер. — Това е господин Дьо Шарни.
— Господин Дьо Шарни ли? — извикаха присъстващите.
— Да, племенникът на господин Дьо Сюфрен.
Тези думи имаха магическо въздействие. Шарни мигом бе залят с благоуханна вода и имаше чувството, че е заобиколен най-малко от десет жени.
Веднага наредиха да доведат лекар, който бързо прегледа болния. Кралят, който се интересуваше от всякакви науки и бе състрадателен към всички болки, не се отдръпна, а остана през цялото време на прегледа. Първата грижа на лекаря бе да съблече куртката и ризата на младия мъж, за да имат гърдите му достъп до въздух. Но като свали дрехите му, той откри нещо, което никак не очакваше.
— Рана! — каза с още по-голям интерес кралят и пристъпи, за да види със собствените си очи.
— Да, да — прошепна господин Дьо Шарни, опита се да се надигне и погледна наоколо с премрежени очи, — това е стара рана, която се е отворила. Няма нищо…
— О, отдавнашна рана… Така ви се иска да я представите, господине. Ръбът на раната е твърде скорошен, кръвта е много ярка, не са минали повече от двадесет и четири часа.
Неотстъпчивостта на лекаря сякаш даде сили на Шарни. Той стана и каза:
— Предполагам, че не вие ще ми съобщите кога съм получил раната, господине. Казвам ви и повтарям, че тя е стара.
Точно тогава Шарни забеляза краля и закопча куртката си, като го обхвана срам, че такъв прочут зрител е бил свидетел на неговата слабост.
— Кралят! — промълви той.
— Да, господин Дьо Шарни, аз самият, благославям небето, че дойдох тук да ви донеса успокоение.
— Драскотина, сир — заекна Шарни, — една стара рана, сир, това е всичко.
— Стара или нова — каза Луи XVI, — раната ми показа вашата кръв на смел благородник.
— На когото два часа на легло ще възвърнат здравето — добави Шарни и пожела пак да стане, без да си дава сметка за силите си. С потиснато съзнание и треперещи крака Шарни се повдигна, за да падне отново в креслото.
— И така — каза кралят, — той е много болен.
— О, да — отвърна лекарят с хитър и предпазлив глас, в който се прокрадваше молба за повишаване в
