службата. — Обаче можем да го спасим.
Кралят бе честен човек, той бе разбрал, че Шарни крие нещо. Тази тайна беше неприкосновена. Всеки друг можеше да я научи от устата на лекаря, който така любезно я предлагаше, но Луи XVI предпочете да я остави на притежателя й.
— Не искам — каза кралят — господин Шарни да бъде изложен на опасност, като се върне вкъщи. Господин Дьо Шарни ще остане във Версай. Нека извикат чичо му, господин Дьо Сюфрен, и след като се отблагодарят на господина за проявената грижа — кралят посочи услужливия доктор, — ще идете да потърсите моя хирург — лекаря Луи. Мисля, че той е в казармата.
Един офицер бързо отиде да изпълни разпорежданията на краля. Други двама се заеха с господин Дьо Шарни и го занесоха в дъното на галерията, в стаята на офицера на стражата. Тази сцена се разви по- бързо, отколкото сцената между кралицата и господин Дьо Кросън.
Веднага съобщиха на господин Дьо Сюфрен и повикаха доктор Луи, за да замести неслужебния лекар. Ние познаваме доктор Луи, честен, разумен и скромен човек, повече с практически умения, отколкото с изключителни умствени способности. Зад хирурга, вече зает с пациента си, се суетеше адмирал Дьо Сюфрен, на когото един военен куриер току-що бе донесъл новината. Прочутият адмирал мореплавател не можеше да проумее какъв е този припадък и какво е това внезапно неразположение. Той взе ръката на Дьо Шарни и погледна безжизнените му очи.
— Странно! — каза той. — Знаете ли, докторе, моят племенник никога не е боледувал.
— Това нищо не значи, господин адмирал — отвърна докторът.
— Въздухът във Версай е много тежък, аз съм бил с Оливие, повтарям ви, десет години наред в открито море и той винаги се е проявявал като силен мъж, изправен като мачта.
— Сега е от раната му — каза един от присъстващите офицери.
— Каква рана? — попита адмиралът. — Оливие никога не е бил раняван.
— О, извинете! — отговори офицерът и показа окървавената кърпа. — Аз смятах…
Господин Дьо Сюфрен видя кръвта.
— Добре — каза рязко лекарят, който току-що бе усетил пулса на болния, — сега няма да спорим за причината на болката. Имаме болен, това стига, за да се опитам да го излекувам, ако е възможно.
Адмиралът не обичаше двусмислените думи, свикнал бе хирурзите от неговите екипажи да говорят открито.
— Много ли е опасно, докторе? — попита той още по-развълнуван.
— Почти колкото едно порязване при бръснене с ножче.
— Добре. Благодарете на краля, господа. Оливие, ще се върна да те видя.
Оливие раздвижи очи и пръсти, сякаш за да благодари едновременно на чичо си, който го напусна, и на доктора, който оставаше край него. После, доволен, че лежи, оставен на грижите на човек умен и благ, той се престори, че заспива.
Докторът нареди на всички да си вървят.
Оливие действително заспа, като не забрави да благодари на небето за всичко, което му се беше случило, или по-скоро за злото, което не го бе сполетяло при тези сериозни обстоятелства. Когато с висока температура, премислил сцената с Филип, с кралицата и краля, Оливие изпадна в ужасно състояние, нахлулата в главата му кръв замъгли съзнанието му и той започна да бълнува.
Стражата в галерията слушаше бълнуванията му цели три часа. Като забеляза това, докторът извика своя лакей и му заповяда да вземе в ръце Оливие. Оливие издаде слабо стенание.
— Завий със завивката главата му.
— И какво ще правя? — попита лакеят. — Прекалено е тежък и много се движи. Ще поискам да ми помогне някой от стражата.
— Вие сте баба, ако се страхувате от един болен — каза старият лекар.
— Господине…
— Ако ви се вижда прекалено тежък, значи не сте толкова силен, колкото мислех, и ще ви върна в Оверн.
Заплахата подейства и Шарни, който бълнуваше и ръкомахаше, бе понесен като перце пред погледите на телохранителите. Те бяха заобиколили доктор Луи и го разпитваха.
— Господа — каза лекарят, като викаше по-високо от Шарни, за да заглуши крясъците му, — разбирате добре, че няма да изминавам всеки час по една левга, за да идвам при болния, който ми повери кралят. Тук е много отдалечен от мен.
— Къде го водите, докторе?
— При мен, голям мързеливец съм. Имам две стаи, както знаете. Ще го оставя в едната, а вдругиден, ако никой не ми се меси, ще ви дам сметка за всичко.
— Но, докторе — каза офицерът, — уверявам ви, че тук болният е много добре, ние всички обичаме господин Дьо Сюфрен и…
— Да, известни са ми тези грижи от приятели…
Лекарят все още говореше, когато Оливие вече го бяха отнесли и той не се чуваше.
— Да! — продължи почтеният лекар. — Така е много добре, умно обмислено. Бедата е там, че кралят ще поиска да види болния… И ако го види… ще го чуе… По дяволите! Няма какво да се колебая. Ще предупредя кралицата, тя ще ме посъветва.
След като взе това решение, добрият доктор, при когото природата бе отмерила всичко, заля бързо със студена вода лицето на ранения и го настани в леглото така, че да не се удари, като ръкомаха или ако вземе да падне. Сложи катинар на кепенците, превъртя два пъти ключа в бравата, пъхна го в джоба и след като се увери, че нито един вик на Оливие не може да бъде доловен или разбран, отиде при кралицата. За по- голяма сигурност, разбира се, лакеят от Оверн бе заключен с болния. Лекарят срещна госпожа Дьо Мизери точно на вратата. Кралицата я бе изпратила, за да се осведоми за ранения. Тя настояваше да влезе.
— Елате, елате, госпожо — каза той. — Аз излизам.
— Но, докторе, кралицата чака!
— Аз отивам при кралицата, госпожо.
— Кралицата желае…
— Кралицата ще научи всичко, каквото тя желае да знае, уверявам ви, госпожо.
И той накара дамата на Мария-Антоанета да тича, за да стигне едновременно с него.
52.
Тежки бълнувания
Кралицата очакваше отговора на госпожа Дьо Мизери, а не доктора. Той влезе със свойствената му непринуденост.
— Госпожо — каза той високо, — болният, за когото се интересуват кралят и Ваше величество, е добре, доколкото може да бъде добре човек с много висока температура.
Кралицата познаваше лекаря, известна й беше неговата ненавист към хора, както той казваше, които надават викове, когато изпитват и най-малка болка. Тя си представяше, че господин Дьо Шарни преувеличава тежкото си състояние. Силните жени са склонни да преценяват като слаби силните мъже.
— Раненият — каза тя. — Смешно е да се каже „ранен“.
— Е-е! — отвърна лекарят.
— Някаква драскотина…
— Не, госпожо. Най-после, драскотина или рана, мога само да кажа, че той има висока температура.
— Клетото момче! С толкова ли висока температура е?
— Ужасно висока температура — добави докторът.
— А! — стресна се кралицата. — Не мислех, че е така… изведнъж… висока температура.
Лекарят погледна за миг кралицата.
— Има треска — добави той.
— Скъпи Луи, вижте, ужасявате ме. Обикновено сте спокоен, не зная какво ви е тази вечер.
— Нищо особено — отвърна докторът.
— А! Но все се озъртате, гледате надясно, наляво, имате вид на човек, който иска да ми довери голяма
