Кралицата произнесе тези думи с благородство и доброта, които само тя притежаваше. Жана замълча.
— Вие не казвате вече нищо? — попита кралицата.
— Мога да възбудя подозрението на Ваше величество и да си навлека неприятности и упреци, като изразя мнение, което ще противоречи на вашето.
— Не сте ли съгласна с моето мнение за кардинала?
— Диаметрално, госпожо.
— Нямаше да говорите така, когато научите какво е направил против мен принц Луи.
— Зная само и го видях с очите си, че прави услуга на Ваше величество.
— Любезности ли?
Жана се поклони.
— Вежливости, пожелания, похвали — продължи кралицата.
Жана не каза нищо.
— Вие сте голяма приятелка с господин Дьо Роан, графиньо. Вече няма да го нападам пред вас.
Кралицата се разсмя.
— Госпожо — отговори Жана, — предпочитах повече вашия гняв, отколкото вашия присмех. Господин кардиналът е изпълнен с уважение към вас и съм сигурна, че ако видеше как кралицата се подиграва с него, щеше да умре.
— О! Значи се е променил.
— Но Ваше величество ми оказа чест да ми каже предния ден, че от десет години господин Дьо Роан бил страстно…
— Шегувах се, графиньо — каза строго кралицата.
Прекъсната така, Жана се стори на кралицата примирена, решена да не се бори повече, но Мария- Антоанета се лъжеше много. За жените с характер на тигър и змия мигът, в който те се отдръпват, е винаги начало на нападение, сдържаността предхожда устрема.
— Вие говорите за диамантите — подхвърли неразумно кралицата. — Признайте, че много мислихте за тях.
— Ден и нощ, госпожо — отговори Жана, зарадвала се като генерал, който вижда на бойното поле решителната грешка на своя неприятел. — Те са толкова хубави, те тъй добре ще подхождат на Ваше величество.
— Но те са продадени!
— Да, те са продадени.
— На португалския посланик.
Жана леко поклати глава.
— Не са? — с радост попита кралицата.
— Не, госпожо.
— А на кого?
— Господин Дьо Роан ги е купил.
Кралицата подскочи от радост, но после изведнъж охладня.
— А! — рече сдържано тя.
— Ето, госпожо — продължи Жана с красноречие, изпълнено с жар и увлечение, — стореното от господин Дьо Роан е чудесно, то е проява на щедрост и добро сърце, една красива постъпка, а душа като вашата не може да е безразлична към доброто и чувствителното. Веднага щом господин Дьо Роан научи от мен, признавам го, за временното затруднение на Ваше величество, той силно се развълнува.
„Как! — извика той. — Кралицата на Франция се отказва от това, от което нямаше да се откаже дори жената на главния финансист откупвач на данъците във Франция? Как! Кралицата може да допусне да види някой ден госпожа Некер, нагиздена с тези диаманти!“
Господин Дьо Роан още не знаеше, че португалският посланик се е договарял за колието. Аз му казах. Той се възмути още повече. „Не става въпрос — каза той — да се достави удоволствие на кралицата, а става въпрос за кралско достойнство. Познавам духа в чуждестранните кралски дворове — суета, самохвалство, — там ще се смеят на кралицата на Франция, която вече няма пари да задоволи законното си желание. Аз щях да страдам, ако видя да се подиграват на кралицата на Франция! Не, никога!“ И той веднага си отиде. Час по-късно узнах, че е купил диамантите.
— Милион и петстотин хиляди ливри?
— Милиони шестстотин хиляди ливри.
— С какво намерение ги е купил? — попита Мария-Антоанета.
— Ами щом не могат да принадлежат на Ваше величество, поне няма да бъдат на друга жена.
— Сигурна ли сте — продължи кралицата, — че не е купил колието, за да достави удоволствие на някоя своя метреса?
— Сигурна съм, че е готов по-скоро да го унищожи, отколкото да го види на друга шия освен на шията на Нейно величество.
Мария-Антоанета се замисли, по благородното й лице пролича какво става в душата й.
— Това, което е направил господин Дьо Роан, е добро — каза кралицата. — То е израз на благородство и изтънчена преданост.
Жана с удоволствие поглъщаше тези думи.
— Е, ще поблагодарите на господин Дьо Роан — продължи кралицата.
— О, да, госпожо! — отвърна Жана.
— Ще прибавите, че приятелството на господин Дьо Роан е засвидетелствано и че аз като честен човек, както казва Екатерина, приемам всичко от приятелството, услуга за услуга. Аз приемам не подаръка от господин Дьо Роан…
— Какво тогава?
— Ами заема… Господин Дьо Роан е пожелал да предплати една сума или да даде кредит, за да ми достави удоволствие. Ще му изплатя сумата. Бьомер беше поискал парите в брой, мисля?
— Да, госпожо.
— Колко, двеста хиляди ливри?
— Двеста и петдесет хиляди.
— Това е сумата за тримесечието, която кралят отделя за мен. Получих я сутринта, преди определения срок, зная, но са я изпратили.
Кралицата позвъни. След като я загърнаха в тънки затоплени кърпи, жените бързо я облякоха. Отново в своята стая, останала сама с Жана, тя каза:
— Отворете, моля ви, онова чекмедже.
— Първото ли?
— Не, второто. Виждате ли един портфейл?
— Ето, госпожо.
— В него има двеста и петдесет хиляди ливри. Пребройте ги.
Жана се подчини.
— Занесете ги на кардинала. Благодарете му пак и му кажете, че всеки месец ще уреждам плащането така. Ще уредим и лихвите. По този начин ще притежавам колието, което толкова ми харесваше, и ако се затруднявам да плащам, поне няма да създам грижи на краля.
Тя се замисли и продължи:
— И успях да спечеля още нещо — научих, че имам един внимателен приятел, който ми услужи…
Мария-Антоанета изчака още малко, после добави:
— И една приятелка, която проникна в мислите ми.
След това кралицата подаде ръка на Жана, която бързо се приближи до нея. След кратко колебание Мария-Антоанета продължи съвсем тихо, като да се страхуваше от това, което казва:
— Ще уведомите господин Дьо Роан, че ще бъде добре дошъл във Версай и че желая да му поднеса моите благодарности.
Жана се втурна навън от апартамента не пияна, а обезумяла от радост и от задоволена гордост. Тя стискаше банкнотите както лешояд — открадната плячка.
