блесна в очите му и той прошепна тихо „Лоренца“. И това бе всичко. След като беше целунал с жар святата реликва, той отвори прозореца, протегна ръка през решетката и хвърли малкото метално късче в двора на съседния манастир, там, в клонака, в пространството, в пепелта, кой знае къде. Така се наказваше за това, че е проявил някакво чувство.
„Сбогом! — каза той на едва забележимия предмет, който изчезваше може би завинаги. — Сбогом, спомен, който несъмнено ми бе изпратен, за да ме разнежи, да ме унижи. Вече ще мисля само за действителни, земни неща. Да, тази къща ще бъде осквернена. Какво казвам? Тя вече е осквернена! Аз отново отворих вратите, внесох светлина, осветих стените, видях отвътре гроба, разрових праха на смъртта. Осквернена е! Нека бъде напълно осквернена и нека бъде за добро. Още една жена ще премине през този двор, ще докосне с краката си стълбите, може би ще пее под този свод, където още трепти последната въздишка на Лоренца! Да. Но всички осквернения ще станат с една-единствена цел — да служат на моето дело. Ако Бог загуби тук, Сатаната само ще спечели.“
Калиостро постави фенера на стълбата. „Цялото стълбище ще бъде съборено — реши той. — Също и вътрешната къща. Тайнствеността ще изчезне, домът ще служи за скривалище, но ще престане да бъде олтар.“ И написа набързо върху един лист следните редове:
Да се почистят дворът и преддверията, да се поправят сайвантите и конюшните, да се разруши вътрешното крило, сградата да остане на два етажа, всичко — за осем дни.
„Сега — каза си той — да видим оттук дали се забелязва прозорецът на нашата графиня.“ Той се приближи до един прозорец на втория етаж на къщата. Оттам се виждаше цялата фасада над входната врата срещу улица „Сен Клод“. Отсреща, на не повече от шестдесет фута, се виждаше жилището, заето от Жана дьо ла Мот. „Неминуемо двете жени ще се видят — помисли Калиостро. — Добре.“
Той взе отново фенера и слезе по стълбата.
След един час се прибра вкъщи и изпрати своето разпореждане на архитекта. Трябва да се каже, че още на следващия ден петдесет работници бяха заели сградата, чукове, триони и кирки се чуваха навсякъде.
Къщата беше поправена за осем дни, както Калиостро бе поръчал на архитекта.
48.
Жана — покровителка
Два дни след посещението си при Бьомер кардинал Дьо Роан получи следната бележка:
Негово високопреосвещенство кардинал Дьо Роан знае без съмнение къде ще вечеря тази вечер.
„От малката графиня — каза си той, вдъхвайки парфюма от писмото. — Ще отида.“
А ето по какъв повод госпожа Дьо ла Мот искаше тази среща с кардинала. От петимата лакеи, предоставени на нейно разположение от Негово високопреосвещенство, тя бе одобрила един — с черни коси, кафяви очи, с вид на жизнерадостен и в същото време на жлъчен човек. Според Жана това бяха признаците на дейно, трезво и упорито мислене.
Тя накара избрания лакей да дойде и за четвърт час получи от покорността и прозорливостта му всичко, което й беше необходимо. Този лакей проследи кардинала и докладва, че е виждал Негово високопреосвещенство през двата дни да ходи два пъти при господата Бьомер и Босанж.
Жана знаеше достатъчно. Човек като господин Дьо Роан не се пазари. Опитни търговци като Бьомер не изпускат купувача. Колието трябва да е продадено. Продадено от Бьомер, купено от господин Дьо Роан! И той нямаше да каже нито дума на приятелката си, тоест на своята метреса! Това бе сериозен признак. Жана смръщи чело, захапа устни и изпрати на кардинала бележката, която прочетохме.
Господин Дьо Роан дойде същата вечер. Преди това бе изпратил кошница с токайско вино и други специалитети, все едно че трябваше да вечеря у Гимарили или у госпожица Данжевил. Тази подробност, както и много други, не убягна на Жана. Тя нарочно не нареди да поднесат от деликатесите на кардинала и като започна с известна нежност разговора си с него, когато останаха сами, каза:
— Наистина, монсеньор, има нещо, което ме огорчава много.
— Какво говорите, графиньо! — възкликна с престорена раздразнителност господин Дьо Роан, която невинаги е белег, че човек наистина е подразнен.
— Е, добре, монсеньор, причината за моето разочарование е, че вие не само не ме обичате вече, но и никога не сте ме обичали.
— О, графиньо! — възкликна кардиналът.
— Не се опечалявайте, монсеньор, напълно безразлично ми е.
— А защо ви е безразлично?
— Защото аз не ви обичам.
— Графиньо, знаете ли, че никак не е любезно от ваша страна това, което имах честта да чуя?
— Вярно е, че не започваме с любезности, но това е истината, нека я отбележим.
— Каква истина?
— Че никога не съм ви обичала, монсеньор, а и вие също не сте ме обичали.
— О, колкото до мен, не бива да се казва — извика с почти искрен тон принцът. — Графиньо, аз съм изпитвал много обич към вас. Не ме приравнявайте със себе си.
— Хайде, монсеньор, нека се уважаваме достатъчно, за да си кажем истината.
— А каква е истината?
— Между нас има връзка, много по-силна от любовта.
— Коя?
— Интересът.
— Интересът? Не, графиньо!
— Монсеньор, ще ви кажа, както нормандският селянин от бесилото е казал на своя син: „Ако си отвратен, не отвращавай и другите.“ Не! Всеки от двама ни се води от своя интерес, монсеньор.
— Е, добре, да видим, графиньо! Да предположим, че се водим от някакъв интерес. Как мога да послужа аз на вашите интереси, а вие на моите?
— Най-напред, монсеньор, имам желание да поспоря с вас.
— Добре, графиньо.
— Вие проявихте недоверие към мен, тоест липса на уважение.
— Аз? А кога, моля ви?
— Кога? Ще отречете ли, че след като хитро узнахте подробностите…
— За какво, графиньо?
— За вкуса на известна дама към един предмет. Вие направихте всичко възможно да задоволите нейното желание, без да ми кажете нещо.
— Да извлека подробности, да открия желанието на известна дама за един предмет, да задоволя нейното желание! Графиньо, вие сте просто загадка, сфинкс. Ах, наистина бях видял добре главата, шията на жената, но все още не бях съзрял ноктите на лъва. Изглежда, ей сега ще ми ги покажете, е, добре…
— Е, не, няма да ви покажа нищо, монсеньор, тъй като вече нямате желание нищо да видите. Ще ви дам чисто и просто отговора на загадката: подробностите се отнасят за случилото се във Версай, известната дама е кралицата, задоволяването на желанието на Мария-Антоанета е покупката на прочутото колие, която направихте вчера от господата Бьомер и Босанж.
— Графиньо! — прошепна колебливо и пребледнял кардиналът.
Жана спря своя прям поглед върху него.
— Хайде — каза тя, — защо ме гледате така смутен, вчера не сключихте ли сделката с бижутерите на Ке дьо л’Екол?
Един Роан не лъже, дори пред жена. Кардиналът млъкна.
