вниманието на Олива, като й показа тълпата, струпала се любопитно пред входа.
— Спасете ме, спасете ме! — повтаряше в това време клетото момиче.
— Обещавам ви — каза той.
— Но след като казвате, че хората от полицията знаят всичко, те ще ме намерят навсякъде.
— Не на мястото, където ще бъдете, там никой няма да ви открие, ако могат да дойдат и да ви вземат от вашия дом, това не с възможно да стане от моя.
— О! — произнесе със страх девойката. — У вас… у вас ли отиваме?
— Вие сте луда — отговори той, — изглежда, че не си спомняте вече какво се уговорихме. Аз не съм ваш любовник, красавице, и не искам да ставам.
— Тогава ми предлагате затвор.
— Ако предпочитате болницата, свободна сте.
— Ами — отвърна тя ужасена, — оставям се на вас, правете с мен, каквото искате.
Той я заведе на улица „Ньов Сен Жил“ в къщата, където го видяхме да посреща Филип дьо Таверне. След като я настани в малък апартамент на втория етаж, където нямаше никакъв прислужник или друг наблюдател, той й каза:
— Трябва да се чувствате по-щастлива, че сте тук.
— Щастлива! Тук? — каза натъжена тя. — Щастлива без свобода, без разходка! Толкова е мрачно тук. Няма дори градина. Ще умра.
Тя хвърли неопределен, отчаян поглед наоколо.
— Имате право — отвърна Калиостро. — Искам да не ви липсва нищо. Тук ще се чувствате зле, освен това моите хора ще ви открият и ще ви пречат.
— Или могат да ме предадат — добави тя.
— Колкото до това, не се страхувайте, скъпо дете, моите хора продават само това, което аз купувам от тях. Но за да имате желаното спокойствие, ще се заема да ви осигуря друго жилище.
Олива се поуспокои малко от тези обещания. Впрочем престоят в новия апартамент й хареса. В него тя заживя охолно, откри и приятни книги. Покровителят й я напусна с думите:
— Не искам да ви спечеля чрез вашето нещастие, скъпо дете. Ако искате да ме видите, обадете ми се, ще дойда веднага, ако съм вкъщи, или веднага след като се върна, ако съм излязъл.
Той й целуна ръка и си тръгна.
— А! — извика след него тя. — Донесете ми някакви новини за Бозир.
— Преди всичко — отговори графът.
Той я затвори в стаята. После, като слизаше по стълбата, замислен си каза:
— Цяло кощунство е да я оставя да живее в тази къща на улица „Сен Клод“. Но важното е никой да не я вижда, а тук няма да я видят. Ако все пак се наложи да я забележи някой, ще я види точно в тази къща на улица „Сен Клод“. Хайде да направим и тази жертва. Да загасим последната искра от пламъка, който изгоря в миналото.
Графът се облече, потърси ключовете в бюрото, взе няколко, които погледна с известно умиление, излезе от къщата и тръгна по улица „Сен Луи дю Маре“.
47.
Празната къща
Господин Дьо Калиостро пристигна сам в тази стара къща на улица „Сен Клод“, която нашите читатели едва ли са забравили. Свечеряваше се, когато той спря срещу вратата. По булеварда се виждаха минувачи. По улица „Сен Луи“ отекваха стъпки от копита на кон, затваряха прозорец, чуваше се шум от старите железа на рамките, скърцането на пантите на голямата порта след завръщането на господаря от съседната сграда — по времето, за което говорим, това бе единственото оживление в този квартал.
Беше девет без четвърт. Графът пристигна, както казахме, пред голямата порта, изтегли изпод широкия си плащ голям ключ и изчовърка от ключалката различните неща, довети от вятъра и натрупвали се години наред. Ключът изпълни предназначението си и оставаше само да се отвори вратата. Но времето беше извършило своето. Калиостро не можа да отвори веднага. Опита с юмрук, после с лакът и накрая с рамо изкърти всички прегради, които една след друга паднаха с неприятно пращене.
Когато вратата се отвори, пред очите му се изпречи целият двор, който му се стори пуст — обрасъл бе в мъх, досущ като гробище. Той затвори вратата след себе си и стъпките му оставиха следа в избуялия гъст троскот, обхванал дори и плочите на двора.
Калиостро се качи по стълбището, което се клатеше под краката му, използва втори ключ и влезе в обширно преддверие. Запали фенера, с който се бе снабдил предварително, и макар че много внимаваше, сякаш някакво злокобно дихание на къщата загаси изведнъж светлината.
Дъхът на смъртта витаеше грубо над живота, тъмнината убиваше светлината. Калиостро запали отново фенера и продължи пътя си.
В трапезарията мухлясалите в ъглите лавици бяха почти загубили първоначалния си вид, трудно се стъпваше по лепкавия под, покрит с плочи. Всички врати, водещи към другите помещения, зееха и оставяха мисълта свободно да броди в мрачните стаи, през които вече бе преминала смъртта. Някакъв шум в дъното на салона, недалеч от стълбата, накара графа да изтръпне. Подобен шум някога известяваше за присъствието на близък, скъп човек и събуждаше у господаря за къщата чувство за живот, надежда и щастие. Шумът, който сега не означаваше нищо, припомняше много неща от миналото. Намръщил се, затаил дъх, с вледенени ръце, Калиостро се запъти към статуята на Арпократ65. Близо до нея бе открехната старата врата, която по някакъв неразбираем и загадъчен начин свързваше познатата къща с другата, непозната, тайна къща.
Пружината на вратата поддаде лесно, макар проядената от червеи дървена част да изскърца при натискането на бравата. Графът едва бе стъпил на тайната стълба, когато странният шум се повтори. Калиостро протегна фенера, за да открие причината, и видя един голям смок — той бавно се свличаше по стълбата, като биеше с опашка по всяко стъпало, което отекваше глухо. Влечугото спря спокойно черните си очи върху Калиостро, после се вмъкна в една дупка на дървенията и изчезна. Без съмнение това бе духът на самотата.
Графът продължи по-нататък. Навсякъде, докато се изкачваше, го придружаваше един спомен, или по- точно казано, една сянка. И когато светлината от фенера очертаваше върху стените движеща се сянка, графът потреперваше, мислейки, че неговото отражение е чужда сянка, възкресена, за да посети и тя тайнствения дом. Докато вървеше и размишляваше по този начин, той стигна чак до плочата на камината, която служеше за преминаване в стаята с оръжията на Балзамо и уединеното благоуханно място на Лоренца Феличиани. Стените бяха голи, стаите — празни. В камината, още зееща, имаше натрупана огромна купчина пепел, в която блестеше някакъв златен или сребърен отломък. Тази ситна пепел, бяла и ухаеща, беше от мебелите на Лоренца, които Балзамо бе изгорил до последното парченце. От гардеробите от седеф, клавесина, кошницата от розов храст, от хубавото легло, украсено с порцелан от Севър, бе останала слюдеста пепел, подобна на стрит мрамор, както и от корнизите и от металните украшения по мебелите, стопени от силния огън.
За всеки, който не познаваше печалната история на Балзамо и Лоренца, беше невъзможно да не съжалява за това опустошение. Всичко в къщата лъхаше на пропаднало величие, изчезнал блясък и изгубено щастие.
Калиостро бе погълнат от спомени. Той, човекът на философските разсъждения, слезе от тази висота, за да се приобщи към това човешко състояние, наречено чувства, които са далеч от размишленията. След като отдаде дължимото на небесната сила, този, който се смяташе вече свободен от човешки слабости, изведнъж съгледа нещо, все още лъскаво, всред цялата разруха и страдание. Той се наведе и видя в една пукнатина на паркета, почти заровена в праха, малка сребърна игла, която като че ли съвсем скоро бе паднала от косите на жена. Това беше италианска игла, каквато дамите по онова време обичаха да използват, за да прикрепят къдриците си, натежали от украси.
Калиостро — философът, ученият, пророкът, този, който отричаше човеколюбието, който искаше самата небесна сила да се съобразява с него, който беше потиснал толкова мъка в себе си, който бе причина за толкова много капки кръв от сърцата на другите, той, атеистът, измамникът, подиграващият се с всичко неверник, взе от земята иглата и я докосна с устни. Разбира се, никой не можеше да го види, една сълза
