от Шатле.
Само с един бърз поглед Бозир разбра, че са объркани, уплашени и ядосани. Човек или има, или няма умението да чете по лицата на хората от полицията.
Когато притежаваш тази способност, както бе при Бозир, за него не бе необходимо да поглежда повторно, за да отгатне, че господата не бяха се справили с работата си. Бозир си каза, че на господин Дьо Кросън му се иска без съмнение, предупреден независимо как и от кого, да заловят Бозир, но бе открил само Олива. Inde irae63.
А оттук идваше разочарованието. Разбира се, при обикновени обстоятелства, ако не държеше сто хиляди ливри в джоба си, Бозир щеше да се отправи към полицейските агенти и щеше да извика както Низюс: „Ето ме, ето ме! Всичко това е мое дело!“
Но мисълта, че тези хора ще му грабнат стоте хиляди ливри и ще му се подиграват после цял живот, мисълта, че извършеният от него смел и хитър обир щеше да обслужи агентите на полицейския лейтенант, се наложи над всички негови скрупули и заглуши любовните му терзания. И Бозир притисна банкнотите до гърдите си и се спусна тичешком към „Люксембург“. Вече от час той се движеше, воден от някакъв инстинкт, и тъй като сто пъти бе търсил Олива в Люксембургската градина, остави се краката му да го заведат там.
За човек със силна логика разсъждението бе глупаво. В действителност полицаите, които познават навиците на крадците, както Бозир познаваше техните привички, естествено потърсиха Бозир в Люксембургската градина. Но този път Господ или дяволът бяха решили, че господин Дьо Кросън няма да направи нищо на Бозир. Любовникът на Никол тъкмо завиваше по улица „Сен Жермен де Пре“, когато едва не го събори на земята едва хубава карета, чиито коне силно препускаха към улица „Дофин“.
Бозир има време само да избегне ловко удара на каретата, и то благодарение на онази парижка пъргавост, непозната за другите европейци. Вярно е, че не му се разминаха ругатнята и ударът с камшик на кочияша, но един собственик на сто хиляди ливри не обръща внимание на подобна чест, особено когато по следите му са съдружниците му от „Етоал“ и полицията на Париж.
Бозир отскочи настрани, но като се наведе, видя Олива и един много красив мъж да разговарят оживено в каретата. Бозир извика немного силно, но това накара конете да препуснат още по-бързо. Той можеше да проследи колата, но тя отиваше към улица „Дофин“, единствената в Париж, по която Бозир в никакъв случай не искаше сега да минава. И после съвпадението да види Олива, която беше в каретата — фантоми, видения, нелепици, не, той действително я беше видял, и то не смътно, а ясно, наистина бе Олива.
Можеше да се предположи, че Олива не е в каретата, тъй като полицаите я бяха арестували в дома й на улица „Дофин“. В много тежко морално и физическо състояние клетият Бозир се втурна по улица „Фосе Мосю льо Пренс“, стигна до „Люксембург“, премина през почти обезлюдения квартал и вече вън от опасност, се подслони в неголяма стая, чиято стопанка винаги му засвидетелстваше огромно внимание. Той се настани в неугледното жилище, скри банкнотите под една плочка на пода, после намести крака на кревата върху нея и легна, облян в пот, изсипвайки порой ругатни, но към хулите прибавяше и благодарности към Меркурий64. Гадеше му се и за да му мине, изпи едно питие — сладко вино с канела, много подходящо за улесняване на кожното дишане и за подсилване на сърцето.
Бозир бе сигурен, че полицията вече няма да го открие. Сигурен бе, че никой няма да го лиши от парите му. Той бе сигурен, че Никол, дори и да е арестувана, не е виновна за каквото и да било престъпление и че времето на неоснователните арести е отминало. Той бе сигурен най-после, че стоте хиляди ливри ще му послужат, за да отвлече от затвора Олива, ако са я задържали. Оставаха хората от посолството, с тях уреждането на сметките беше по-трудно. Но Бозир бе предвидил неприятностите. Щеше да ги изостави във Франция и да замине за Швейцария, страна свободна и морална, щом госпожица Олива бъде освободена.
Нищо от това, което Бозир мислеше, докато пиеше затопленото вино, не стана според предвижданията му — така бе писано. Човек почти винаги греши, като си въобразява, че вижда нещата, когато не ги вижда, а още повече греши, като си представя, че не ги е видял, когато всъщност ги е видял.
Сега ще разтълкуваме на читателя това обяснение.
46.
Госпожица Олива започва да се пита какво искат да направят с нея
Господин Бозир можеше да си спести много огорчения и разочарования, ако вместо да си блъска главата, се бе доверил на очите си, които бяха в много добро състояние. Действително той бе видял в каретата госпожица Олива до един мъж, когото не бе разпознал от едно виждане, но ако го бе погледнал още веднъж, щеше да го познае. Олива, както обикновено, бе отишла да се разходи в Люксембургската градина и вместо да се прибере вкъщи в два часа, за да обядва, беше се срещнала, спряла и разговаряла с този странен приятел, с когото се бе сближила на бала в Операта. Наистина, точно когато тя плащаше своя стол и се усмихваше на съдържателя на кафенето в градината, чиято редовна посетителка беше, от една алея изникна Калиостро, изтича към нея и я хвана за ръката. Тя леко извика.
— Къде отивате? — попита той.
— На улица „Дофин“, вкъщи.
— Ето какво ще помогне най-добре на хората, които ви чакат там — отвърна непознатият господин.
— Хора… които ме очакват… как така? Никой не ме чака.
— Как не! Да. Около дванадесетина посетители. Без съмнение. Тези дванадесет господа, които ви чакат, са полицаите, изпратени от господин Дьо Кросън.
Олива изтръпна. Някои хора се страхуват от определени неща. Обаче тя се окопити и след като премисли малко по-задълбочено, каза:
— Нищо не съм направила. Защо да ме арестуват?
— Защо арестуват една жена? За любовни връзки, за празни работи.
— Нямам никакви любовни връзки.
— Може би сте имали.
— О, не отричам!
— Изобщо те нямат право да ви арестуват, но се опитват да ви арестуват, това е истината. Държите ли още да отидем на улица „Дофин“.
Олива се спря, пребледняла и смутена.
— Вие си играете с мен както котка с мишка — каза тя. — Хайде, ако знаете нещо, кажете ми го! Разгневени са от Бозир, нали?
Тя спря умоляващ поглед върху Калиостро.
— Може би да. Подозирам, че съвестта му е по-малко чиста, отколкото вашата.
— Клетото момче — отвърна Олива.
— Съжалявате го, но ако е заловен, не му подражавайте и не се оставяйте да ви хванат и вас!
— Но какъв интерес имате да ме покровителствате? Какво ви кара да се занимавате с мен? Ето — каза смело тя, — не е естествено човек като вас…
— Не завършвайте, може да кажете някаква глупост, а нямаме време, защото агентите на господин Дьо Кросън, като не ви виждат да се прибирате, ще дойдат да ви потърсят тук.
— Тук! Знаят ли, че съм тук?
— И аз го зная! Продължавам. Тъй като се интересувам от вашата личност и ви желая доброто, останалото не ви засяга. Бързо да минем на улица „Д’Анфер“. Каретата ми чака там. О, още ли се съмнявате?
— Да.
— Е, добре! Ще направим нещо доста неразумно, но ще ви убедя веднъж завинаги, надявам се. Ще минем с каретата пред вашата къща, когато видите господата от полицията достатъчно отдалеч, за да не ви заловят, и достатъчно близко, за да прецените как са се разположили, е, добре, тогава ще оцените добрите ми намерения.
Той заведе Олива до оградата на улица „Д’Анфер“. Каретата се приближи, двойката влезе и Калиостро и Олива бяха закарани към улица „Дофин“, на мястото, където Бозир ги бе забелязал. Разбира се, ако Бозир бе извикал в онзи миг, ако бе отишъл след каретата, Олива щеше да направи всичко, за да се доближи до него, да го спаси, него, преследвания, или да избяга с него. Но Калиостро видя нещастника, отклони
