— Ето го.
Бижутерите извадиха писмото от портфейла си. Кардиналът му хвърли поглед.
— Я гледай! — възкликна той. — Вие сте деца… Мария-Антоанета на Франция… Та нали кралицата е дъщеря на австрийския кралски двор? Вие сте ограбени — и почеркът, и подписът, всичко е фалшиво!
— В такъв случай — провикнаха се разярени бижутерите, — госпожа Дьо ла Мот трябва да знае фалшификатора и крадеца.
Това твърдение отвори очите на кардинала за истината.
— Да повикаме госпожа Дьо ла Мот — каза той много смутен.
Прелатът позвъни, както бе направила и кралицата. Хората му се впуснаха подир Жана, чиято каляска може би все още не беше много далеч.
В това време Бьомер и Босанж, свили се като зайци в леговището си в обещанията на кралицата, повтаряха: „Къде е колието? Къде е колието?“
— Ще ме оглушите — каза сърдито кардиналът. — Откъде да зная аз къде ви е колието? Предадох го лично на кралицата, нищо повече не зная.
— Колието! Ние нямаме пари. Колието! — повтаряха двамата търговци.
— Господа, това не ме засяга — повтори излязъл от кожата си кардиналът, готов да изхвърли през вратата двамата кредитори.
— Госпожа Дьо ла Мот! Графинята! — завикаха Бьомер и Босанж, прегракнали от отчаяние. — Тя ни опропасти.
— Госпожа Дьо ла Мот е известна със своята честност, в която ви забранявам да се съмнявате, иначе ще заповядам да ви изтезават на колелото, и то в моя дом.
— В края на краищата някой е виновен — каза жаловито Бьомер. — Двата фалшиви документа все са направени от някого.
— От мен ли? — каза високомерно господин Дьо Роан.
— Ваше високопреосвещенство, съвсем не искаме да кажем това.
— Тогава?
— За Бога, Ваше високопреосвещенство, едно обяснение.
— Почакайте аз самият да го дам.
— Но, Ваше високопреосвещенство, какво да отговорим на кралицата, защото Нейно величество се нахвърля и върху нас.
— Тя какво казва?
— Казва, че колието се намира или у вас, или у госпожа Дьо ла Мот, а не у нея.
— Щом е така — рече кардиналът, пребледнял от гняв и срам, — вървете да кажете на кралицата, че… Не, нищо не й казвайте. Този скандал ни стига за днес. Но утре… утре, чувате ли, ще отслужа литургия във версайския параклис. Елате, ще видите как ще се приближа до кралицата, ще й говоря, ще я попитам дали колието не е у нея и ще чуете какво ще отговори тя. Ако отрече пред мен… тогава, господа, аз съм Роан, ще платя!
След тези думи, произнесени така величествено, принцът отпрати двамата съдружници. Те си тръгнаха заднишком, докосвайки се с лакти.
— Значи до утре — смънка Бьомер, — нали, Ваше високопреосвещенство?
— До утре, единадесет часа сутринта, във версайския параклис — отговори кардиналът.
76.
Фехтовка и дипломация
На другия ден към десет часа във Версай влизаше кола с герба на господин Дьо Бретьой. Читателите на тази книга, които си спомнят историята с Балзамо и Жилбер, не може да са забравили, че господин Дьо Бретьой, съперник и личен враг на господин Дьо Роан, отдавна изчакваше удобен случай, за да нанесе смъртоносен удар на врага си. Дипломацията тук толкова превъзхожда фехтовката, че в последното изкуство добър или лош отговор трябва да се даде за една секунда, докато дипломатите разполагат с петнадесет години, повече от необходимото, за да подготвят замисляния удар и да го направят колкото се може по-смъртоносен. Господин Дьо Бретьой бе поискал преди един час аудиенция с краля и завари Негово величество да се облича, за да отиде на литургия.
— Великолепно време — каза Луи XVI развеселен, щом дипломатът влезе в кабинета му. — Истинско време за Успение. Я да видим, няма нито едно облаче на небето.
— Много съжалявам, сир, че нося облак за вашето спокойствие — отвърна министърът.
— Така ли! — възкликна кралят и добродушното му лице се намръщи. — Значи денят започва лошо. Какво има?
— Много съм затруднен, сир, да ви го разкажа, още повече че на пръв поглед то не е в компетенцията на моето министерство. Отнася се за нещо като кражба, а тя засяга полицейския лейтенант.
— Кражба ли! — възкликна кралят. — Вие сте пазител на държавния печат и накрая крадците винаги се сблъскват с правосъдието. Това засяга господин пазителя на държавния печат, а вие сте такъв, говорете.
— И тъй, сир, ето за какво се отнася. Чувал ли е Ваше величество да се говори за едно диамантено колие?
— Това на господин Бьомер?
— Да, сир.
— Което кралицата е отказала?
— Точно така.
— Отказ, който ми донесе един прекрасен кораб — „Сюфрен“ — каза кралят и потри ръце.
— Бедата е там, сир — каза барон Дьо Бретьой, безразличен към всякаква злина, която щеше да причини, — че колието е откраднато.
— Ах, толкова по-зле — рече кралят. — То беше скъпо, но диамантите могат да се разпознаят. Да ги разрежат, значи да загубят плода от кражбата. Ще ги оставят цели и полицията ще ги издири.
— Сир — прекъсна го барон Дьо Бретьой, — кражбата не е обикновена. Около нея се носят разни слухове.
— Слухове ли! Какво искате да кажете?
— Сир, твърди се, че кралицата е запазила колието у себе си.
— Какво, у кралицата? Но тя се отказа от него в мое присъствие, дори не пожела да го погледне. Глупости, нелепости, бароне, колието не е у кралицата.
— Сир, аз не употребих подходящата дума. Клеветите са винаги толкова слепи по отношение на държавните глави, че изразът е твърде оскърбителен за кралски уши. Думата запазила…
— Хайде, господин Дьо Бретьой — каза с усмивка кралят, — предполагам не казват, че кралицата е откраднала диамантеното колие.
— Сир — изрече бързо господин Дьо Бретьой, — казват, че кралицата е сключила тайно сделката и после я е прекъснала пред вас. Казват, и тук не е нужно да повтарям на Ваше величество колко уважението и предаността ми отхвърлят тези гнусни предположения, че бижутерите разполагат с разписка от Нейно величество кралицата, удостоверяваща, че тя запазва колието.
Кралят побледня.
— Значи така казват! — повтори той. — Какво ли не се говори? В края на краищата се учудвам. Кралицата е закупила тайно колието, за което не я упреквам. Кралицата е жена, колието е рядка и чудесна вещ. Слава богу, ако поиска, кралицата може да похарчи милион и половина за тоалета си. Аз бих го одобрил… Ще сбърка само в едно — ако премълчи пред мен желанието си. Но не подхожда на краля да се меси в тази работа. Тя засяга съпруга. Съпругът ще смъмри жена си, ако поиска или ако може, аз не давам на никого правото да се меси, дори със злословие.
Баронът се преклони пред тези толкова благородни и толкова решителни думи на краля. Но Луи XVI само привидно беше твърд. Само миг след проявена твърдост той ставаше отново колеблив, неспокоен.
— Пък и — рече той — какво разправяте за кражба… Вие казахте, струва ми се, кражба… Ако е имало кражба, колието нямаше да е в ръцете на кралицата. Да бъдем логични.
— Ваше величество ме смрази с гнева си — каза баронът, — не можах да довърша.
