— Охо, гневът ми, а! Аз, разгневен… За това, бароне…
Добрият крал се разсмя гръмогласно.
— Хайде, продължавайте, кажете ми всичко. Кажете ми дори, че кралицата е продала колието на евреи. Бедната жена, тя често има нужда от пари, а аз не й давам.
— Точно това щях да имам честта да кажа на Ваше величество. Преди два месеца кралицата е поискала двеста хиляди ливри чрез господин Дьо Калон, а Ваше величество сте отказали да подпишете.
— Вярно.
— Та тези пари, сир, както говорят, сигурно са послужили за плащане на първата четвъртинка от уговорените срочни вноски за закупуване на колието. Понеже кралицата не е имала пари, тя е отказала да плати.
— И тъй? — попита все повече заинтригуван кралят, както се случва, когато след съмнение настъпва начало на някаква правдоподобност.
— И тъй, сир, тъкмо тук започва историята, която моето усърдие ми повелява да разкажа на Ваше величество.
— Какво!? Казвате, че историята започва тук. Но какво има, Боже мой? — извика кралят, като издаде така недоумението си пред очите на барона, който отсега нататък запази предимството си.
— Сир, говори се, че кралицата се е обърнала към някого за пари.
— Към кого? Към евреин, нали?
— Не, сир, не към евреин.
— О, Боже мой! Казвате ми го с такъв особен вид, Бретьой. Е, добре, сещам се, чуждестранна интрига — кралицата… е поискала пари от брат си, от роднините си. Тук има пръст Австрия.
Известно е колко докачлив беше кралят към австрийския двор.
— Щеше да бъде за предпочитане — отвърна господин Дьо Бретьой.
— Какво! За предпочитане ли? Но от кого може тогава да е поискала пари кралицата?
— Сир, не смея…
— Вие ме учудвате, господине — рече кралят, като вдигна глава и продължи с властен тон. — Кажете веднага, моля ви, назовете ми този заемодавец.
— Господин Дьо Роан, сир.
— Охо, вие не се свените да ми сочите господин Дьо Роан, най-разорения човек в кралството!
— Сир… — поде господин Дьо Бретьой, като сведе очи.
— Това поведение не ми харесва — добави кралят — и веднага ще ми дадете обяснение, господин пазител на държавния печат.
— Не, сир, за нищо на света, знайте, че нищо на света не ще ме принуди да изтърва от устата си думица, която би злепоставила честта на моя крал и на моята кралица.
Кралят свъси вежди.
— Слизаме много ниско, господин Дьо Бретьой — каза той. — Този полицейски доклад е пропит със зловонията на клоаката, отдето иде.
— Всяка клевета изпуска смъртоносни миазми, сир, ето защо кралете трябва да прочистват, и то с решителни средства, дори на трона, ако не искат честта им да бъде погубена от тия отрови.
— Господин Дьо Роан! — промърмори кралят. — Но истина ли е… Нима кардиналът позволява да се приказва…
— Ваше величество ще се убеди, че господин Дьо Роан е преговарял с бижутерите Бьомер и Босанж, че сделката е уредена от него, че той е уговорил и приел условията за плащане.
— Наистина ли! — извика кралят, дълбоко разтърсен от ревност и гняв.
— Това е вярно, което и най-прост разпит ще докаже. Обещавам го на Ваше величество.
— Казвате, че обещавате?
— Безрезервно, на моя отговорност, сир.
Кралят закрачи бързо из кабинета си.
— Ужасни неща — повтаряше той, — да, все пак не виждам кражба. — Сир, бижутерите имат разписка, подписана, както казват, от кралицата, а кралицата сигурно държи колието.
— Ах! — възкликна кралят в изблик на надежда. — Но тя отрича, добре знаете, че отрича, Бретьой.
— Ех, сир, нима някога съм поставял под съмнение невинността на кралицата? Нима съм толкова жалък, та Ваше величество не вижда какво уважение, каква обич тая в сърцето си към най-чистата жена!
— Значи обвинявате единствено господин Дьо Роан…
— Сир, по всичко изглежда…
— Обвинението е сериозно, бароне.
— То може да отпадне при разследване, но разследване е необходимо. Помислете си, сир, кралицата твърди, че колието не е у нея, бижутерите твърдят, че са го продали на кралицата, колието не се намери и думата кражба е произнесена от народа. Споменават името на господин Дьо Роан и святото име на кралицата.
— Вярно, вярно — каза кралят съвсем разстроен. — Имате право, Бретьой, цялата работа трябва да се изясни.
— Непременно, сир.
— Боже мой! Какво става в галерията? Да не би господин Дьо Роан да отива в параклиса?
— Не още, сир, господин Дьо Роан не може да отиде в параклиса. Още няма единайсет часът, пък и господин Дьо Роан ще отслужи литургията днес, облечен в епископските си одежди. Човекът, който минава, не е той. Ваше величество разполага с още половин час.
— Какво да правя? Да му говоря? Да го повикам?
— Не, сир. Позволете ми да дам на Ваше величество един съвет — не вдигайте шум около случая, преди да разговаряте с Нейно величество кралицата.
— Да — рече кралят, — тя ще ми каже истината.
— Нито за миг да не се съмняваме в това, сир.
— Слушайте, бароне, застанете там и направо, без да смекчавате, изложете всеки факт, всяко мнение.
— В тази чанта държа всичко, изложено подробно, с подкрепящи доказателства.
— Тогава на работа. Почакайте да затворя вратата на кабинета си. Тази сутрин имам две аудиенции, ще ги отложа.
Кралят даде нареждания, седна отново и хвърли последен поглед през прозореца.
— Този път — рече той — е наистина кардиналът, погледнете.
Бретьой стана, приближи се до прозореца и иззад завесата съзря господин Дьо Роан в празнични кардиналски и архиепископски одежди, който се насочваше към апартамента, посочван му всеки път, когато идваше да извърши тържествена служба във Версай.
— Ето го, най-после идва — извика кралят и стана.
— Толкова по-добре — каза господин Дьо Бретьой, — обяснението няма да закъснее.
Той започна да осведомява краля с цялото усърдие на човек, който не иска да загуби другиго. С пъклено майсторство в чантата му беше събрано всичко, което можеше да смаже кардинала. Кралят виждаше как едно след друго се трупаха доказателства за вината на господин Дьо Роан, но се отчайваше, че доказателствата за невинността на кралицата не идваха достатъчно бързо. От четвърт час той понасяше нетърпеливо това мъчение, когато изведнъж в съседната галерия екнаха викове. Кралят се ослуша, Бретьой прекъсна четенето си. Един офицер почука леко по вратата на кабинета.
— Какво има? — попита кралят, чиито нерви бяха обтегнати от разкритията на господин Дьо Бретьой.
Офицерът се представи.
— Сир, Нейно величество кралицата моли Ваше величество да благоволи да намине при нея.
— О, сигурно има нещо ново — рече кралят и пребледня.
— Може би — каза Бретьой.
— Отивам при кралицата — извика кралят. — Чакайте ни тук, господин Дьо Бретьой.
— Отлично, развръзката наближава — промърмори пазителят на държавния печат.
