— Кралицата! — промълви Андре. — Кралицата — в „Сен Дьони“! Кралицата ме вика!
Тя забърза, наметна на раменете си дългата монашеска мантия, препаса върху широката си рокля вълнения колан и без да хвърли последен поглед в малкото си огледало, тръгна подир монахинята, която бе дошла да я повика. Но едва направи десет крачки и се почувства унижена, че изпитва такава радост.
„Защо — рече си тя — сърцето ми трепна? Какво я засяга Андре дьо Таверне, че кралицата на Франция посещава манастира «Сен Дьони»? Гордост ли изпитвам? Кралицата не е тук заради мен. Щастие ли е това? Но аз не я обичам вече. Хайде, успокой се, лоша монахиньо, ти, която не принадлежиш нито на Бога, нито на света. Старай се поне да принадлежиш на себе си.“
Така се мъмреше Андре, като слизаше по голямата стълба и овладяла чувствата си, угаси краткотрайната червенина, заляла от бързане бузите й, намали скоростта на движенията си. Но за да стигне дотам, беше й нужно повече време да слезе по последните шест стъпала, отколкото да измине трийсетте първи.
Когато се озова зад клироса, в тържествената приемна, където бързите ръце на послушничките увеличаваха светлината на полилеите и на свещите, Андре беше сдържана и бледа. Когато чу името си да се произнася от водещата я монахиня, когато съзря Мария-Антоанета, седнала в игуменското кресло, а от двете й страни се прекланяха и раболепничеха най-благородните чела на капитула, Андре усети сърцебиене, което за няколко секунди я прикова на място.
— Ах, значи най-после идвате да ви поговоря, госпожице — полуусмихна се кралицата.
Андре се приближи и сведе глава.
— Позволете, госпожо — рече кралицата, като се обърна към игуменката.
Тя се поклони и напусна приемната, следвана от всички монахини. Кралицата остана сама, седнала с Андре, чието сърце биеше толкова силно, че можеше да се чуе, ако не беше по-натрапчивият шум от махалото на стария стенен часовник.
84.
Мъртвото сърце
Кралицата, както беше редно, подхвана разговора.
— Ето ви значи, госпожице — каза тя с тънка усмивка. — Знаете ли, вие ми правите особено впечатление като монахиня.
Андре не отговори нищо.
— Да видя една стара приятелка — продължи кралицата, — вече загубена за света, в който ние, останалите, още живеем, е като строг съвет, даван ни от гроба. Не сте ли на моето мнение, госпожице?
— Госпожо — отговори Андре, — кой би си позволил да дава съвети на Ваше величество? Самата смърт ще предупреди кралицата в деня, когато ще я вземе. Всъщност как би могла да постъпи другояче?
— Защо?
— Защото, госпожо, на една кралица е предопределено от естеството на нейната възвишеност да понася на тоя свят само неизбежно необходимото. Всичко, което може да подобри живота й, тя го има, всичко, което може да помогне някому, за да му е приятна службата, една кралица го взема от другиго.
Кралицата трепна изненадана.
— А това е едно право — побърза да вметне Андре. — „Друг“ за една кралица е сборът от поданици, чиито блага, чест и живот принадлежат на владетелите. Така че живот, чест и блага, духовни или материални, са собственост на кралиците.
— Тези разбирания ме учудват — произнесе бавно Мария-Антоанета. — Вие представяте владетелката като не знам каква ламя от приказките, която поглъща състоянието и щастието на обикновените граждани. Нима аз съм такава жена, Андре? Нима имахте сериозни основания да се оплаквате от мен, когато бяхте в кралския двор?
— Ваше величество имаше добрината да ми зададе този въпрос, когато ви напусках — отвърна Андре. — Аз отговорих като днес — не, госпожо.
— Но често — продължи кралицата — ни огорчава някаква обида, която не ни засяга лично. Нима съм навредила на някого от вашите близки и така съм заслужила жестоките думи, които ми отправихте преди малко? Андре, оттеглянето, което сте избрали, е убежище срещу всички лоши страсти на света. Бог ни учи на доброта, сдържаност, забрава на обидите, на добродетели, на които самият той е най-чистият образец. Трябва ли да намеря, идвайки да видя тук една сестра на Исус Христос, трябва ли да намеря едно строго чело и жлъчни думи? Трябва ли аз, която идвам при приятелка, да срещна упреците или забулената враждебност на една непримирима неприятелка?
Андре вдигна очи, смаяна от тази невъзмутимост, на която Мария-Антоанета не бе привикнала своите служители. При съпротива тя беше високомерна и груба. Да слуша, без да се гневи, думите, които Андре бе произнесла, значеше усилие да покаже търпение и приятелство, което трогна чувствително самотницата.
— Нейно величество знае добре — каза тя по-тихо, — че Таверне не могат да бъдат нейни врагове.
— Разбирам — отвърна кралицата, — вие не можете да ми простите, че бях студена към вашия брат, а самият той ме обвинява може би в лекомислие, дори в своенравие.
— Моят брат е твърде почтителен поданик, за да обвинява кралицата — каза Андре, като се помъчи да запази своята твърдост.
Кралицата виждаше, че щеше да стане подозрителна, ако увеличаваше дозата мед, предназначена, за да укроти цербера. Тя се спря посред старанията си.
— Все пак — рече тя, — като дойдох в „Сен Дьони“, за да говоря с игуменката, исках да ви видя и да ви уверя, че и отблизо, и отдалеч съм ваша приятелка.
Андре усети този нюанс. Тя се страхуваше да не би на свой ред да е обидила тази, която я ласкаеше, страхуваше се още повече да не би да е разкрила болезнената си рана пред прозорливия поглед на една жена.
— Ваше величество ме обсипва с чест и радост — каза тъжно тя.
— Не говорете така, Андре — отвърна кралицата и стисна ръката й, — разкъсвате ми сърцето. Не може да се каже, че една нещастна кралица може да има приятелка, може да има душа, може да впери доверчиво очите си в прекрасни очи като вашите, без да съзре в дъното на тези очи корист или неприязън! Да, Андре, завиждайте на тези кралици, на тези господарки на благата, честта и живота на всички. Е, да, те са кралици! Е, да, те притежават златото и кръвта на своите народи, ала сърцето — никога, никога! Те не могат да го вземат, трябва да им бъде дадено.
— Уверявам ви, госпожо — каза Андре, покъртена от пламенните слова, — че обичах Ваше величество така, както никога не бях обичала на този свят.
И като изрече тези думи, тя се изчерви и наведе глава.
— Вие… сте ме… обичали! — извика кралицата, като се хвана изведнъж за думите й. — Значи вече не ме обичате?
— Ох, госпожо!
— Не искам нищо от вас, Андре… проклет да бъде манастирът, който угаси толкова бързо спомена в някои сърца.
— Не упреквайте сърцето ми — каза бързо Андре. — То е мъртво.
— Сърцето ви — мъртво! Вие, Андре, млада, хубава, казвате, че сърцето ви е мъртво! Ах, не си играйте с тези печални думи. Сърцето не е мъртво у тая, която запазва тази усмивка, тази хубост. Не говорете така, Андре.
— Повтарям ви, госпожо, нищо в кралския двор, нищо на света вече не съществува за мен. Тук аз живея като тревата и растенията, имам радостите, които само аз разбирам, затова, като ви видях преди малко величествена и възвишена, аз, скромната и невзрачна монахиня, не можах да разбера веднага. Очите ми се затвориха заслепени от вашия блясък. Умолявам ви да ми простите, тази забрава на славните светски суети не е чак толкова голямо престъпление, моят изповедник ме хвали всеки ден за това, госпожо. Не бъдете, умолявам ви, по-строга от него.
— Какво! Вие се чувствате добре в манастира? — възкликна кралицата.
— Аз прегръщам с удоволствие усамотения живот.
— Мигар не остава вече нищо, с което радостите на живота да ви привличат?
