никой освен този, към когото се обръщаше, скръсти ръце пред графа и каза:
— Господин Дьо Шарни, как смеете да искате ръката на сестра ми?
Оливие се стъписа и се изчерви.
— Дали — продължи Филип, — за да скриете по-добре любовните си похождения с жената, която ухажвате, която ви обича? Дали, като ви видят оженен, да не могат да казват, че имате любовница?
— Истината е, господине… — каза поразен Шарни, като се олюля.
— Дали — добави Филип, — като станете съпруг на една жена, която може да се приближи до любовницата ви по всяко време, да ви е по-лесно да се виждате с тази обожавана любовница?
— Господине, вие се самозабравяте!
— Може и да е така — продължи Филип, като се приближи до Шарни. — Сигурно, като ви стана шурей, да не разкрия това, което зная за предишните ви любовни похождения…
— Това, което знаете! — извика ужасен Шарни. — Внимавайте, внимавайте!
— Да — оживи се Филип, — къщата на егермайстера, наета от вас, тайнствените ви разходки във Версайския парк… нощта… стиснатите ви ръце, въздишките ви и особено нежната размяна на погледите до малката вратичка на парка…
— Господине, за Бога! Господине, вие не знаете нищо, кажете, че не знаете нищо.
— Не зная нищо, а! — извика със сразяваща ирония Филип. — Как да не зная нищо, като се бях скрил в храстите зад вратата на Аполоновите бани, когато вие излязохте и подадохте ръка на кралицата?
Шарни направи две крачки като ударен смъртоносно човек, който търси опора около себе си. Филип го гледаше със злобно мълчание. Той го оставяше да страда, оставяше го да изкупи с това мимолетно мъчение часовете на неизразима наслада, за които го упрекваше. Шарни се съвзе от премаляването си.
— Все пак, господине — рече той на Филип, — дори след това, което ми казахте, ви моля за ръката на госпожица Дьо Таверне. Ако бях просто един користолюбив подлец, за какъвто ме смятахте преди малко, ако имах намерението да се оженя от себичен интерес, щях да бъда толкова нещастен, че бих се страхувал от човека, който знае моята тайна и тайната на кралицата. Но кралицата трябва да бъде спасена, господине, трябва.
— С какво е опозорена кралицата? — каза Филип. — Понеже господин Дьо Таверне я е видял да стиска ръката на господин Дьо Шарни и да вдига към небето влажните си от щастие очи. С какво е опозорена кралицата? Понеже знам, че тя ви обича. О, това не е причина да пожертвам сестра си, господине, и няма да й позволя да се пожертва.
— Господине — отвърна Оливие, — знаете ли защо кралицата ще бъде опозорена, ако този брак не се осъществи? Защото тази сутрин, докато арестуваха господин Дьо Роан, кралят ме завари в коленете на кралицата.
— Боже мой!
— И кралицата, разпитана от ревнивия крал, отговори, че съм коленичил, за да й поискам ръката на вашата сестра. Ето затова, господине, ако не се оженя за сестра ви, кралицата ще бъде опозорена. Разбирате ли сега?
Двоен шум прекъсна думите на Оливие — вик и въздишка. Въздишката идеше от будоара, викът — от малкия салон.
Оливие се завтече към въздишката. В будоара видя Андре дьо Таверне, облечена в бяло, като годеница. Тя бе чула всичко и бе припаднала. Филип пък се завтече към вика в малкия салон. Съзря тялото на барон Дьо Таверне — разкритието за любовта на кралицата към Шарни го бе повалило върху развалините на всичките му надежди. Баронът, получил удар, бе издъхнал. Предсказанието на Калиостро се бе сбъднало. Филип, който разбираше всичко, дори срама на тази смърт, остави мълчаливо трупа и се върна в салона при Шарни, който съзерцаваше разтреперан хубавата девойка, студена и безчувствена, без да смее да я докосне.
През двете врати се виждаха тези две тела, разположени успоредно, симетрично, така да се каже, на мястото, където ги бе сразил ударът от разкритието. Филип, с подути очи и кипящо сърце, се осмели да вземе думата, за да каже на господин Дьо Шарни:
— Барон Дьо Таверне току-що умря. След него аз съм главата на семейството. Ако госпожица Дьо Таверне остане жива, ще ви я дам за съпруга.
Шарни погледна с ужас трупа на барона, с отчаяние — тялото на Андре. Филип скубеше косата си и изпрати към небето възклицание, което можеше да развълнува и сърцето на Бога на вечния му трон.
— Граф Дьо Шарни — каза той, след като укроти бурята в себе си, — аз поемам задължението от името на сестра си, която не ме чува, — тя ще даде щастието си на една кралица, а аз един ден може би ще бъда достатъчно щастлив, за да й дам живота си. Сбогом, господин Дьо Шарни, сбогом, зетко.
И като се поклони на Шарни, Филип привдигна Андре, стопли я в ръцете си и така даде път на графа, който не знаеше как да се отдалечи и да прекоси будоара, без да мине покрай една от жертвите.
87.
След змея — усойницата
Време е да се върнем на ония персонажи в нашето повествование, които необходимостта и интригата, както и историческата истина оставиха на заден план. Олива се готвеше да бяга заради Жана, когато Бозир, предупреден чрез анонимно известие и задъхан след спасяването на Никол, се озова в нейните обятия и я заведе при Калиостро, докато господин Рето дьо Вилет чакаше напразно в края на улица „Роа Доре“. За да намери щастливите любовници, които господин Дьо Кросън имаше интерес да открие, госпожа Дьо ла Мот — тя се чувстваше измамена — хвърли в действие всички доверени хора на разположение. Разбира се, тя предпочиташе да пази сама тайната си, отколкото да я остави в ръцете на другите, а за да свърши както трябва работата, която подготвяше, не биваше да намерят Никол.
Невъзможно е да опишем какви тревоги преживя тя, когато всеки неин агент се връщаше със съобщението, че диренията са били безполезни. Точно тогава тя се криеше и получаваше заповед след заповед да се яви при кралицата, да дойде да отговаря за поведението си в случая с колието.
Забулена, тя тръгна през нощта за Бар сюр Об, където имаше убежище. Когато пристигна там по преки пътища, без да я познаят, тя се залови да обмисли положението си, да го види в истинската му светлина. Така тя печелеше два-три дена лице в лице със себе си и си даваше време, а с времето — сила, за да поддържа с едно здраво вътрешно укрепление постройката на своите клевети. Два дена усамотение за тази проницателна душа значеха борба, която накрая щеше да укроти тялото и духа. След тази борба покорната съвест вече нямаше да се обърне като опасно оръдие срещу виновницата, след нея кръвта щеше да свикне да се движи около сърцето и нямаше да се качва в лицето й, за да издаде срама или изненадата.
Кралят и кралицата, които я диреха, научиха, че се е настанила в Бар сюр Об едва когато тя вече беше готова за битката. Те пратиха нарочен бърз куриер да я доведе. Тогава тя научи за арестуването на кардинала. Всяка друга на нейно място щеше да се прекърши пред яростното настъпление, но Жана вече нямаше какво да щади. В крайна сметка какво беше един въпрос за свобода в сравнение с въпросите на живот или смърт, които се трупаха всеки ден? Научавайки за затварянето на кардинала и избухването на Мария-Антоанета, тя прецени хладнокръвно:
— Кралицата се е решила на отчаяна постъпка. Миналото не може да се върне. След като е отказала да се спогоди с кардинала и да плати на бижутерите, тя играе последната си карта. Това доказва, че прави сметките си без мен и че не подозира с какви сили разполагам.
Ето от какви части се състоеше бронята, която Жана носеше, когато един човек, полуполицейски пристав, полукуриер, се яви внезапно, за да й съобщи, че му е възложено да я върне в двора. Куриерът искаше да я заведе направо при краля, но Жана с известната си хитрост каза:
— Господине, вие нали обичате кралицата?
— Съмнявате ли се в това, графиньо? — отвърна куриерът.
— Е, тогава в името на вярната обич и на уважението ви към кралицата ви моля да ме заведете първо при нея.
Офицерът искаше да възрази.
— Сигурно по-добре от мен знаете за какво се отнася — отвърна графинята. — Затова ще разберете, че се налага да разговарям с кралицата тайно.
Пратеникът, пропит от клеветническите слухове, които от няколко месеца замърсяваха въздуха във
