Тя не се остави да я победят и реши да се бори. Подкрепи я и кралят. Правителството също я подкрепи, и то с всичките си сили. Кралицата си спомни, че господин Дьо Роан е честен човек, неспособен да погуби една жена. Спомни си за неговата увереност, когато той се кълнеше, че са го допуснали до срещите във Версай. Тя заключи, че кардиналът не е неин непосредствен враг и в случая и той има интерес да запази честта си. Оттогава всички усилия на процеса се насочиха към графинята и започнаха да се търсят усилено следите на изчезналото колие. Кралицата приемаше разискванията по обвинението в съпружеска изневяра и прехвърляше върху Жана съкрушителното обвинение в измамническа кражба. Всичко говореше против графинята — миналото й, първоначалната й бедност, необикновеното й издигане. Благородниците не приемаха случайната принцеса, народът не можеше да си я поиска обратно, народът подсъзнателно мрази авантюристите, не им прощава дори успеха. Жана разбра, че е сбъркала и че кралицата, като търпи обвинението и не се поддава на страха от мълвата, караше кардинала да последва примера й и че двете правди накрая щяха да се разберат и да прозрат истината и че дори и да рухнеха, така ужасно щяха да се сгромолясат, че щяха да смажат под себе си клетата малка Валоа, господарка на един откраднат милион, който тя дори нямаше подръка, за да подкупи съдиите. Положението бе стигнало дотук, когато една нова случка промени облика на нещата.
Господин Дьо Бозир и госпожица Олива живееха, щастливи и богати, скрили се в една лятна къща, когато един ден господинът остави госпожата в жилището и отиде на лов. Там той попадна на двама агенти, които господин Дьо Кросън бе пръснал из цяла Франция, за да разнищи накрая тази интрига. Двамата влюбени не знаеха какво става в Париж, мислеха само за себе си. Госпожица Олива дебелееше като невестулка в хамбар, а господин Дьо Бозир от щастие бе загубил неспокойното си любопитство, отличителна черта както на крадливите птици, така и на хората хищници, особеност, която природата е дала и на едните, и на другите, за да могат да оцелеят. Бозир, казваме, бе излязъл през този ден на лов за зайци. Той откри ято яребици, което го принуди да пресече някакъв път. Ето как, търсейки не това, което трябваше да търси, той намери това, което не търсеше.
Агентите пък търсеха Олива, а намериха Бозир. Такива са обикновено странностите на лова. Единият от копоите беше умен човек. Когато разпозна Бозир, вместо да го арестува направо, от което нямаше да има никаква полза, той намисли с колегата си следното:
— Бозир ловува, значи е достатъчно свободен и достатъчно богат. Навярно в джоба си има шест луидора, но вкъщи може да има и двеста-триста. Да го оставим да се прибере у дома си, да се вмъкнем след него и да му поискаме откуп. Ако го върнем в Париж, ще получим само сто ливри като всяка обикновена награда. На всичко отгоре ще ни мъмрят, че задръстваме затвора с една незначителна личност. Да направим с Бозир една частна сделка.
Те се впуснаха да ловят яребици като господин Бозир, зайци като господин Бозир и като насъскваха кучетата, когато беше заек, и се снишаваха в люцерната, когато беше яребица, не изпускаха нито с една крачка своя човек. Бозир видя, че непознати хора се месят в лова му, и отначало се учуди много, а после се ядоса. Като всеки дребен дворянин той се отнасяше старателно към дивеча си, но и се въздържаше да завързва нови запознанства. Вместо да разпита сам съучастниците, които случайността му пращаше, той се насочи право към един пазач, когото забеляза в равнината, и му заръча да иде да попита господата защо ловуват на това място. Пазачът отговори, че не познава господата, не били тукашни, и добави, че ще прекъсне лова им, което и стори. Но двамата непознати отговориха, че ловуват със свой приятел, ей оня господин. Те посочиха Бозир. Пазачът ги заведе при него въпреки огорчението, което тази среща причиняваше на благородника ловец.
— Господин Дьо Ленвил — каза той, — господата твърдят, че ловуват с вас.
— С мен ли! — провикна се Бозир раздразнен. — Хубава работа!
— Я гледай — каза му тихичко единият агент, — значи, драги ми Бозир, вие се казвате господин Дьо Ленвил?
Бозир трепна, понеже старателно криеше в този край името си. Той погледна уплашено агента, после приятеля му, стори му се, че познава смътно лицата им, и за да не усложнява положението, каза на пазача, че е свободен, тъй като сам се заема да изгони господата.
— Значи ги познавате? — каза пазачът.
— Да, току-що се опознахме — отговори единият агент.
Бозир остана сам с двамата ловци, твърде затруднен да им говори, за да не се изложи.
— Предложете ни да обядваме у вас, Бозир — каза по-хитрият от агентите.
— Но… — извика Бозир.
— Няма да бъдете толкова нелюбезен с нас, Бозир.
Бозир се бе объркал и предпочете да го водят, отколкото той да води. Щом съзряха малката къща, агентите похвалиха изящността, разположението й, дърветата и гледката, както трябваше да постъпят хора с вкус. Бозир наистина бе избрал очарователно място, за да свие там любовното си гнезденце. Беше гориста долинка, прорязана от малка речица, къщата се издигаше на източен скат. Една караулна будка, нещо като камбанарийка без камбана, служеше на Бозир за наблюдателница, за да гледа в дни на скука полето, когато розовите му мисли вехнеха и виждаше полицейски агент във всеки орач, наведен над ралото. Жилището се виждаше само от едната страна и беше приветливо. Другите му страни чезнеха под дърветата и в детайлите на терена.
— Колко добре сте се скрили тук! — възхити се единият агент.
Бозир потръпна от тази шега и влезе пръв в къщата, съпроводен от лая на кучетата в двора. Агентите го последваха тържествено.
89.
Гълъбчетата са затворени в кафез
Като влизаше през дворната портичка, на Бозир му хрумна една мисъл — искаше да вдигне достатъчно шум, за да предупреди Олива да бъде нащрек. Без да знае нищо за аферата с колието, Бозир знаеше достатъчно неща, свързани със случая с бала в Операта и с кофата на Месмер, за да се бои да показва Олива на непознати. Той постъпи разумно, защото младата жена, която четеше някакво романче на софата в малкия салон, чу лая на кучетата, погледна на двора и видя Бозир с други хора, което й попречи да го посрещне както обикновено.
За нещастие тези две гугутки не бяха недосегаеми за ноктите на лешоядите. Трябваше да се поръча обядът и един непохватен слуга — селяните не са фронтиновци91 — попита два-три пъти дали трябва да изпълняват заповедите на госпожата.
При тези думи ушите на копоите се наостриха. Те се присмяха добродушно на Бозир за скритата дама, чиято компания беше за един отшелник подправка за всички удоволствия, които доставят самотата и парите. Бозир изтърпя насмешките, но не показа Олива.
Поднесен бе богат обяд и двамата агенти си похапнаха добре. Пиха много и често вдигаха наздравици за отсъстващата дама. При поднасянето на десерта, когато главите бяха вече пламнали, господата от полицията сметнаха за нечовешко да продължават мъчението на своя домакин. Те насочиха ловко разговора към удоволствието, което изпитват добрите сърца, когато отново намерят стари познати. Бозир отпуши шише с ликьор и попита двамата непознати на кое място и при какви обстоятелства ги е срещал.
— Бяхме — отговори единият — приятели на един ваш съдружник в малка сделка, която вие направихте с участието на мнозина — сделката с посолството на Португалия.
Бозир пребледня. Когато се зачекват подобни въпроси, човек като че ли винаги усеща въже между гънките на вратовръзката си.
— Аха, така ли — каза той, разтреперан от смущение, — и ме питате за вашия приятел…
— Всъщност това е едно хрумване — каза тайният агент на приятеля си, — така въведението е по- почтено. Морално е да се поиска възстановяване от името на един отсъстващ приятел.
— Нещо повече, това запазва всички права по отношение на останалото — обади се с кисело- сладникава усмивка, която разтърси Бозир от главата до петите, приятелят на този моралист.
— И тъй… — подзе той.
— И тъй, драги господин Бозир, ще ни бъде приятно да предадете на един от нас полагащата се на нашия приятел част. Десетина хиляди ливри, мисля.
