— Най-малко защото не става дума за лихвите — вметна практичният му приятел.
— Господа — отговори Бозир, угнетен от твърдостта на това искане, — нямам у себе си тук, на село, десет хиляди ливри.
— Това се разбира от само себе си, драги господине, ние не искаме невъзможното. Колко можете да дадете веднага?
— Имам петдесет-шестдесет луидора, не повече.
— Ще ги вземем като начало и ще ви благодарим за любезността.
„Аха — помисли си Бозир, зарадван от тяхната отстъпчивост, — спогодливи хора са. Да не би случайно да се страхуват от мен толкова, колкото аз се страхувам от тях? Да опитаме.“
Той разсъди, че господата, като се развикат, ще успеят само да издадат съучастниците си, а за властите в провинцията това ще бъде лоша препоръка. Бозир заключи, че хората ще изкажат задоволството си и ще запазят пълно мълчание.
От неблагоразумна самоувереност той стигна дори дотам да се разкае, че не бе предложил тридесет луидора вместо шестдесет, но се зарече да се отърве бързо, след като даде сумата. Но правеше сметката си без гостите. Те се бяха настанили добре в дома му и изпитваха блаженото доволство от приятното храносмилане. Засега бяха добри, защото щяха да се уморят, ако се покажеха лоши.
— Очарователен приятел е тоя Бозир — каза Практичния на приятеля си. — Приятно е да вземеш шейсетте луидора, които ни дава.
— Ще ви ги дам веднага — извика домакинът, уплашен да не би сътрапезниците му да се впуснат във фамилиарности.
— Няма защо да бързате — казаха двамата приятели.
— Разбира се, но съвестта ми няма да бъде спокойна, докато не се разплатя. Човек или е деликатен, или не е.
Той искаше да ги остави за малко, за да отиде да вземе пари. Но господата имаха полицейски навици, вкоренени навици, които човек трудно губи, след като веднъж ги е придобил. Господата не искаха да се разделят с жертвата си, когато вече я държаха в ръцете си. Така доброто ловджийско куче не изпуска ранената яребица, докато не я предаде на ловеца. Добър полицай е този, който, след като улови някого, не го изпуска нито от ръце, нито от очи. Той знае добре колко капризна е съдбата по отношение на ловците и колко далеч е това, което човек не държи вече. Затова и двамата с възхитително единодушие, колкото и замаяни да бяха, завикаха:
— Господин Бозир! Драги Бозир!
Те го задържаха за пешовете на фрака му от зелено сукно.
— Какво има? — попита Бозир.
— Не ни напущайте, за Бога — казаха те, като вежливо го принудиха да седне отново.
— Но как искате да ви дам парите, като не ме оставяте да се кача горе?
— Ние ще ви придружим — отговори с ужасяваща нежност Практичния.
— Но това е… стаята на жена ми — възрази Бозир.
Тази дума, която той смяташе за недвусмислен отказ да ги допусне там, за полицейските агенти беше искрата, която подпалва барута. Недоволството, което тлееше — един полицай винаги е недоволен от нещо — придоби форма, плът, основание.
— Така ли! — извика първият от агентите. — Но защо криете жена си?
— Да. Нима не сме представителни? — обади се вторият.
— Ако знаехте какво се прави за вас, щяхте да бъдете по-учтив — продължи първият.
— И щяхте да ни дадете всичко, което искаме — добави дръзко вторият.
— А, така ли! Но вие говорите с много високомерен тон, господа — каза Бозир.
— Ние искаме да видим жена ви — отговори практичният полицай.
— Аз пък ви заявявам, че ще ви изгоня — кресна Бозир, не по-малко пиян от тях.
Те му отвърнаха с гръмогласен смях, който трябваше да го направи по-благоразумен. Но Бозир не обърна внимание и се заинати.
— Сега — каза той — няма да имате дори парите, които ви обещах, и ще се ометете.
Те се разсмяха още по-силно от първия път. Бозир трепереше от гняв, когато каза със задавен глас:
— Разбирам ви, ще вдигнете шум и ще се разприказвате, но ако говорите, ще загубите.
Те продължиха да се смеят помежду си, насмешката им се струваше превъзходна. Тя беше единственият им отговор. Бозир мислеше да ги уплаши с някакво енергично действие и се втурна към стълбата вече не като човек, който отива да вземе луидори, а като разярен човек, който отива да вземе оръжие. Полицейските агенти скочиха от масата и верни на принципа си, се завтекоха подир Бозир. Сграбчиха го с едрите си лапи. Той извика, една врата се отвори, на прага на горния етаж се показа една жена, смутена и уплашена.
Като я видяха, те пуснаха Бозир и също нададоха вик, но на радост, на тържество, на див възторг. Те биха познали тая, която приличаше толкова много на кралицата на Франция. Бозир, който за миг помисли, че са обезоръжени от появилата се жена, скоро бе жестоко разочарован. Практичния се приближи до госпожица Олива и с не твърде учтив тон поради приликата каза:
— Аха, аха! Арестувам ви.
— Арестувате ли я? — извика Бозир. — Но защо?
— Защото господин Дьо Кросън нареди — продължи другият агент, — а ние служим на господин Дьо Кросън.
Ако между двамата влюбени бе паднал гръм, щеше да ги уплаши по-малко, отколкото тези думи.
— Ето какво е — каза Практичния на Бозир — да не си учтив.
Понеже този агент не разсъждаваше правилно, приятелят му обърна внимание на това, като каза:
— Не си прав, Легриньо, защото, ако Бозир беше учтив, щеше да ни покаже госпожата и така или иначе ние щяхме да я арестуваме.
Бозир бе подкрепил с ръце пламналата си глава. Той дори не мислеше, че двамата слуги, мъж и жена, гледаха от долния край на стълбата необикновената сцена, която се разиграваше в средата на стъпалата. На Бозир му хрумна една мисъл, тя му се усмихна и веднага го ободри.
— Мен ли сте дошли да арестувате? — попита той агентите.
— Не — отговориха те наивно.
— Няма значение, можете да ме арестувате и срещу шейсет луидора да ме пуснете.
— О, не, възнамерявахме да поискаме още шейсет.
— А имаме само вашата дума — продължи другият, — така че срещу сто и двайсет луидора ще ви оставим свободен.
— Ами… госпожата? — попита Бозир разтреперан.
— О, с госпожата е друго — отвърна Практичния.
— Госпожата струва двеста луидора, нали? — побърза да каже Бозир.
Агентите пак избухнаха в ужасния си смях, който този път Бозир, уви, разбра!
— Триста… — каза той, — четиристотин… хиляда луидора! Но ще я оставите свободна.
Докато говореше, очите на Бозир светеха.
— Вие не отговаряте нищо — каза той, — знаете, че имам тези пари, и искате да ме накарате да платя, тук имате пълно право. Ще дам две хиляди луидора, четирийсет и осем хиляди ливри, цяло състояние за двама ви, но оставете я на свобода.
— Толкова ли много обичаш тази жена? — попита Практичния.
Ред беше на Бозир да се разсмее. Подигравателният му смях беше толкова ужасен и така добре обрисуваше отчаяната любов, която разкъсваше посърналото му сърце, че двамата полицейски агенти се уплашиха и решиха да вземат предпазни мерки, за да избегнат взрива от отчаяние, което се четеше в блуждаещите очи на Бозир. Те извадиха от джоба си по два пистолета и ги опряха до гърдите на Бозир.
— Дори за сто хиляди екю — каза единият агент — няма да върнем тази жена. Господин Дьо Роан ще ни плати петстотин хиляди ливри, а кралицата — един милион.
Бозир вдигна очи към небето с изражение, което щеше да трогне всяко друго хищно животно, ала не и
