— Баронът, който умря завчера?
— Да, точно така, който умря. Тя принадлежеше също на един учен човек, когото вие не познавате, господин полицейски лейтенант, и който… Но аз се отклонявам от темата и виждам, че започвам да ви притеснявам.
— Господине, тъкмо напротив, благоволете да продължите, моля ви. Та какво казвахте за тази Олива?
— Живееше лошо, както имах честта да ви кажа. Измъчваше се и почти гладуваше заради един нехранимайко, неин любовник, който я обираше и биеше — един от вашите най-обикновени клиенти, господине, един хаймана, когото сигурно не познавате…
— Някой си Бозир може би? — подхвърли магистратът, доволен, че се показва добре осведомен.
— Аха, значи го познавате, изненадва ме — удиви се Калиостро. — Много добре, господине, вие сте по-прозорлив от мен. Но един ден, когато Бозир обрал и набил момичето по-жестоко от всеки друг път, то дойде да се подслони при мен и ме помоли за закрила. Аз съм добър, дадох му някакво кътче от сградата, в едно мое жилище…
— У вас! Олива е била у вас? — извика магистратът изненадан.
— Разбира се — отговори Калиостро, като на свой ред се престори на учуден. — Защо да не я подслоня у дома си, нали съм ерген?
Той се разсмя умело с такова добродушие, че господин дьо Кросън се поддаде напълно на измамата.
— У вас! — отвърна той. — Значи затова моите агенти я търсиха толкова?
— Какво, търсили са я! — възкликна Калиостро. — Търсили са това дете? Нима е направила нещо, което да не зная?
— Не, господине, не. Продължете, моля ви.
— О, Боже мой, но аз свърших! Настаних я при себе си, това е всичко.
— О, не, графе, не е всичко, защото преди малко вие като че ли свързвахте името Олива с името на госпожа Дьо ла Мот.
— Е, поради съседството — отговори Калиостро.
— Има нещо друго, графе… Вие не току-така казахте, че госпожа Дьо ла Мот и госпожица Олива са били съседки.
— О, това се дължи на едно обстоятелство, за което ще бъде излишно да ви осведомявам. Не подобава на един безделен рентиер да разправя разни измислици на първия магистрат на кралството.
— Вие ме заинтригувате, господине, и то повече, отколкото смятате, защото тази Олива, която, казвате, била настанена у вас, аз намерих в провинцията.
— Намерили сте я!
— С господин Бозир…
— Аха, така и предполагах — извика Калиостро. — Била е с Бозир? О, чудесно, чудесно! Така госпожа Дьо ла Мот ще бъде удовлетворена.
— Как! Какво искате да кажете? — подхвана господин Дьо Кросън.
— Искам да кажа, господине, че по едно време подозирах госпожа Дьо ла Мот, но сега поправям изцяло и напълно грешката си.
— Подозирали сте я! В какво?
— Милостиви Боже, значи вие слушате търпеливо всички сплетни? Е, тогава знайте, че точно когато се надявах да поправя тази Олива, да я върна към труда и честността — аз се занимавам с морал, господине, точно тогава идва някой и я отвлича.
— Отвлича я! От дома ви!
— От дома ми.
— Чудна работа!
— Нали? Бях готов да се закълна, че е госпожа Дьо ла Мот. Колко струват хорските мнения!
Господин Дьо Кросън се приближи до Калиостро.
— Хайде — каза той, — обяснете ми, моля ви.
— О, господине, сега, когато сте намерили Олива и Бозир, нищо не може да ме накара да мисля за госпожа Дьо ла Мот, нито за нейните усилия, нито за нейните знаци, нито за нейните писма.
— С Олива?
— О, да.
— Госпожа Дьо ла Мот и Олива са се разбирали?
— Отлично.
— Срещали са се?
— Госпожа Дьо ла Мот намерила начин Олива да излиза всяка нощ.
— Всяка нощ! Сигурен ли сте?
— Дотолкова, доколкото един човек може да бъде сигурен в това, което е видял и чул.
— Ох, господине, но вие ми казвате неща, за които бих платил по хиляда ливри на дума! Какъв късмет имам, че правите злато!
— Вече не правя, господине, струваше ми много скъпо.
— Но сте приятел на господин Дьо Роан?
— Така мисля.
— А сигурно знаете доколко тази интригантка, която наричат госпожа Дьо ла Мот, има пръст в неговата скандална сделка?
— Не, предпочитам да не зная.
— Но може би знаете последиците от разходките на Олива с госпожа Дьо ла Мот.
— Господине, има неща, които разумният човек трябва винаги да се старае да не знае — възрази дълбокомъдрено Калиостро.
— Ще имам честта да ви попитам още нещо — каза бързо господин Дьо Кросън. — Имате ли доказателства, че госпожа Дьо ла Мот си е писала с Олива?
— Сто.
— Какви?
— Бележчици, които с арбалет госпожа Дьо ла Мот е хвърляла на Олива… Несъмнено ще го намерите в жилището й. Някои от тези бележчици, увити около парче олово, не са достигали целта си. Падали са на улицата, моите хора и аз прибрахме няколко.
— Господине, ще ги предадете ли на правосъдието?
— О, господине, те са толкова невинни, че едва ли ще изпитвам угризение, и мисля, че госпожа Дьо ла Мот няма да ме упрекне.
— Ами… доказателствата за заговорите, за срещите?
— Хиляда.
— Едно-единствено, умолявам ви.
— Най-важното. Изглежда, че госпожа Дьо ла Мот е имала начин да влиза лесно в къщата ми, за да се вижда с Олива, защото лично аз я видях там същия ден, когато младата жена изчезна.
— Същия ден?
— Всичките ми хора са я видели.
— Аха!… И за какво е идвала, щом като Олива е изчезнала?
— Тъкмо това се питах и аз отначало и не можех да си го обясня. Видях госпожа Дьо ла Мот да слиза от една пощенска кола, която чакаше на улица „Роа Доре“. Хората ми забелязали колата да чака отдавна и трябва да призная, помислих, че госпожа Дьо ла Мот иска да вземе Олива.
— И го позволихте?
— Защо не? Госпожа Дьо ла Мот е състрадателна дама, съдбата я покровителства. Приемат я в двора. Защо да й преча да ме отърве от Олива? Щях да сбъркам, както виждате, тъй като друг ми я отне, за да я погуби отново.
— Аха! — каза господин Дьо Кросън, замислен дълбоко. — Значи госпожица Олива е била настанена в дома ви?
— Да, господине.
