един полицейски агент.
— Да вървим — каза Практичния. — Тук сигурно имате двуколка, някакво превозно средство, заповядайте да запрегнат тази каляска за госпожата, поне това й дължите.
— И тъй като сме добри хора — продължи другият, — няма да злоупотребим. Ще отведем и вас, колкото за лице, по пътя ще извърнем очи, вие ще скочите от двуколката, а ние ще ви забележим едва когато вземете една миля преднина. Добър ли е този похват, а?
Бозир отговори само:
— Където иде тя, ще ида и аз. Никога на тоя свят няма да я напусна.
— О, нито на оня свят! — вметна Олива, смразена от ужас.
— Е, толкова по-добре — прекъсна я Практичния, — колкото повече затворници водим на господин Дьо Кросън, толкова повече той се смее.
След четвърт част двуколката на Бозир потегли с двамата арестувани влюбени и техните пазачи.
90.
Библиотеката на кралицата
Можем да съдим какво въздействие оказа върху господин Дьо Кросън това арестуване. Агентите вероятно не бяха получили милиона, на който се надяваха, ала имаше всички основания да се мисли, че са обезщетени. Полицейският лейтенант потри доволно ръце и потегли с каляска за Версай. След нея се движеше друга каляска, плътно затворена с катинар на вратичката. Това беше на другия ден, след като Практичния и приятелят му предадоха Никол в ръцете на полицейския началник. Господин Дьо Кросън заповяда двете каляски да влязат в Трианон, слезе от тая, на която се бе качил, и остави първия си служител да пази другата. Пуснаха го при кралицата — преди това бе пратил да поискат аудиенция в Трианон.
От един месец кралицата следеше внимателно всичко, което идеше от полицията, и изпълни веднага молбата на министъра. Още сутринта тя бе дошла в любимата си къща, и то самичка, в случай че трябва да се запази тайна. Щом въведоха сияещия господин Дьо Кросън при нея, тя заключи, че новините са добри. Горката жена! От дълго време тя виждаше около себе си само навъсени и сдържани лица. Сърцето й, наранено от убийствените вълнения, за пръв път от трийсет мъчителни дни се разтуптя от радост. След като й целуна ръка, магистратът каза:
— Госпожо, има ли Ваше величество в Трианон помещение, където, без да ви виждат, вие можете да виждате всичко?
— Имам библиотека — отговори кралицата. — Зад долапите в салона за закуска наредих да се пробият дупки и понякога, докато похапвахме с госпожа Дьо Ламбал или госпожица Дьо Таверне, когато тя беше при мен, ние се забавлявахме, гледайки смешните гримаси на абат Вермон, когато попаднеше на някакъв памфлет, в който ставаше въпрос за него.
— Много добре, госпожо — отвърна господин Дьо Кросън. — В момента долу стои каляска, която исках да вмъкна в замъка, без да може да види някой какво има в нея освен Ваше величество.
— Няма нищо по-лесно — отговори кралицата. — Къде е каляската?
— В първия двор, госпожо.
Кралицата позвъни, някой дойде да получи нарежданията й.
— Пуснете в голямото преддверие каляската, която господин Дьо Кросън ще ви посочи — рече тя, — и затворете двете врати, искам да е тъмно и никой преди мен да не види интересните неща, които господин Дьо Кросън ми носи.
Заповедта бе изпълнена. Хората умееха да уважават прищевките на кралицата много повече, отколкото нейните заповеди. Каляската влезе под свода, близо до караулното помещение, и изсипа в тъмния коридор съдържанието си.
— А сега, госпожо, — каза господин Дьо Кросън, — моля, елате с мен във вашия салон за закуска и се разпоредете да пуснат в библиотеката моя служител и това, което ще донесе.
Десет минути по-късно кралицата наблюдаваше скришом, трепереща, иззад библиотечните рафтове. Тя видя да влиза в библиотеката една забулена фигура, служителят махна воала й. Кралицата я позна и нададе вик на ужас. Беше Олива, облечена в един от любимите костюми на Мария-Антоанета. Тя имаше зелена рокля на широки, преливащи се в черно ивици, повдигната прическа, предпочитана от кралицата, пръстени, подобни на нейните, зелени сатенени чехли с огромни токове — беше самата Мария-Антоанета, без кръвта на Цезарите, заменена от плебейската течност, която възбуждаше всички страсти на господин Бозир. Кралицата помисли, че се вижда в огледало, и поглъщаше с очи видението.
— Какво ще каже Ваше величество за приликата? — обади се господин Дьо Кросън, тържествуващ от предизвиканото въздействие.
— Казвам… казвам… господине… — запелтечи слисаната кралица. „Ах, Оливие — помисли си тя, — защо не си тук?“
— Какво желае Ваше величество?
— Нищо, господине, нищо, стига кралят да не знае…
— И господин Дьо Прованс да не вижда, нали, госпожо?
— Ох, благодаря, господин Дьо Кросън, благодаря. Но какво ще правят с тази жена?
— На нея ли се приписва всичко, което се случи? — попита господин Дьо Кросън.
— Вие сигурно държите нишките на заговора?
— Почти, госпожо.
— А господин Дьо Роан?
— Господин Дьо Роан не знае още нищо.
— Ох — изпъшка кралицата и скри с ръце главата си, — тази жена там, господине, както виждам, представлява грешката на кардинала!
— Така е, госпожо, но ако е грешка на господин Дьо Роан, тогава е престъпление на другиго!
— Търсете добре, господине, честта на френския кралски двор е във вашите ръце.
— Повярвайте, госпожо, тя е в добри ръце — отговори господин Дьо Кросън.
— А процесът? — попита кралицата.
— Той е в ход. Всички отричат, но изчаквам удобния момент, за да представя вещественото доказателство, което се намира в библиотеката ви.
— Ами госпожа Дьо ла Мот?
— Тя не знае, че съм издирил момичето, и обвинява господин Дьо Калиостро, че е замаял главата на кардинала дотам, та е загубил разсъдъка си.
— А господин Дьо Калиостро?
— Господин Дьо Калиостро, когото наредих да разпитат, обеща да дойде тази сутрин да си поговорим.
— Той е опасен.
— Ще бъде полезен. Ухапан от усойница като госпожа Дьо ла Мот, той ще поеме отровата и ще ни даде противоотрова.
— Разкрития ли очаквате?
— Сигурен съм.
— Но как, господине? Ох, кажете ми всичко, което може да ме успокои.
— Ето доводите ми, госпожо. Госпожа Дьо ла Мот живееше на улица „Сен Клод“…
— Знам, знам — каза кралицата, като се изчерви.
— Да, Ваше величество направи чест на тази жена да бъде милостива към нея.
— И добре ми се отплати, нали… Значи е живяла на улица „Сен Клод“.
— А господин Дьо Калиостро живее точно отсреща.
— Какви са предположенията ви?
— Ако е имало някаква тайна за единия или другия от двамата съседи, тази тайна трябва да е известна и на единия, и на другия… Извинете, госпожо, но наближава часът, в който очаквам в Париж господин Дьо Калиостро, а за нищо на света не искам да забавя обясненията…
— Вървете, господине, вървете и още веднъж ви уверявам в моята признателност. Ето — извика тя разплакана, когато господин Дьо Кросън излезе, — ето началото на едно оправдание. Ще прочета
