— Аха, значи госпожица Олива и госпожа Дьо ла Мот са се познавали, виждали са се, излизали са заедно?
— Да, господине.
— Значи госпожа Дьо ла Мот са я видели у вас в деня, когато са отвлекли Олива?
— Да, господине.
— А вие мислехте ли, че графинята е искала да я прибере при себе си?
— Какво друго да мисля?
— А какво каза госпожа Дьо ла Мот, когато не намери Олива у вас?
— Изглеждаше ми смутена.
— Предполагате ли, че Бозир я е отвлякъл?
— Предполагам го единствено защото вие ми казвате, че действително я е отвлякъл, иначе нямаше да се усъмня в нищо. Той не е знаел жилището на Олива. Кой може да му го е казал?
— Самата Олива.
— Не вярвам, защото, вместо да я отвлече от дома ми, тя избяга при него, и ви моля да повярвате, че той е нямало да влезе в дома ми, ако госпожа Дьо ла Мот не му е дала ключ.
— Имала е ключ?
— Не може да има съмнение.
— В кой ден са я отвлекли, моля ви? — попита господин Дьо Кросън, осветен внезапно от факлата, държана толкова сръчно от Калиостро.
— О, господине, в това не мога да се излъжа, беше точно в навечерието на Сен Луи.
— Значи така! — извика полицейският лейтенант. — Значи така! Господине, вие направихте голяма услуга на държавата.
— Много се радвам, господине.
— И ще бъдете възнаграден, както се полага.
— Преди всичко от съвестта ми — каза графът.
Господин Дьо Кросън му се поклони.
— Може ли да разчитам, че ще предадете доказателствата, за които говорихме? — попита той.
— Аз, господине, се подчинявам безусловно на правосъдието.
— Господине, ще запомня думите ви. Ще имам честта да се видим пак.
Той изпрати Калиостро, който на излизане каза:
— Ах, графиньо, ах, усойнице такава, ти искаше да ме обвиниш, но май ще си счупиш зъбите. Пази ги!
92.
Разпитите
Докато господин Дьо Кросън разговаряше с Калиостро, господин Дьо Бретьой от името на краля се яви в Бастилията, за да разпита господин Дьо Роан. Срещата между двамата врагове можеше да бъде бурна. Господин Дьо Бретьой знаеше колко горд е господин Дьо Роан, така ужасно беше му отмъстил, че занапред можеше да се държи учтиво и той беше повече от учтив. Господин Дьо Роан отказа да отговаря. Пазителят на държавния печат настоя, ала господин Дьо Роан заяви, че разчита на мерките, които ще вземат върховният съд и съдиите. Господин Дьо Бретьой се принуди да се оттегли пред несъкрушимата воля на обвиняемия.
Той повика госпожа Дьо ла Мот, заела се с писането на мемоарите си. Тя се подчини на драго сърце. Господин Дьо Бретьой й обясни положението си, което тя познаваше по-добре от когото и да било. Отговори му, че има доказателства за своята невинност, щяла да ги представи, когато стане необходимо. Господин Дьо Бретьой й изтъкна, че това е най-спешното. Жана разказа цялата басня, съчинена от нея — все същите клевети против всички, все същото твърдение, че не знае откъде идат лъжливите обвинения.
Заяви също, че върховният съд е уведомен за аферата и тя щяла да каже цялата истина само в присъствие на господин кардинала и в зависимост от обвиненията, които той отправи срещу нея. Господин Дьо Бретьой заяви, че кардиналът приписва всичко на нея.
— Всичко ли? — попита Жана. — Дори кражбата?
— Дори кражбата.
— Благоволете да отговорите на кардинала — рече хладно Жана, — че го моля да не се уповава повече на лошата си защитна система.
Това беше всичко. Ала господин Дьо Бретьой не беше доволен. Трябваха му някои интимни подробности. Неговият здрав разум му говореше, че са нужни причини, за да подтикнат кардинала към толкова дързости спрямо кралицата, а кралицата — за да изпитва толкова гняв срещу кардинала. Трябваше да се изяснят всички показания, които граф Дьо Прованс бе събрал и разнасял като мълва.
Пазителят на държавния печат бе умен човек, знаеше какво може да въздейства на жените. Той обеща всичко на госпожа Дьо ла Мот, ако тя обвинеше неопровержимо някого.
— Внимавайте — каза й той, — като не казвате нищо, вие обвинявате кралицата, внимавайте, ако упорствате, ще бъдете осъдена за оскърбление на държавния владетел, а това значи позор, бесило!
— Аз не обвинявам кралицата — отвърна Жана, — но защо обвиняват мен?
— Ами обвинете някого — каза неумолимият Бретьой, — само така ще спасите себе си.
Тя се затвори отново в предпазливо мълчание и първата среща между нея и пазителя на държавния печат не донесе никакъв успех. Но вече се носеше слух, че доказателствата били налице, че диамантите били продадени в Англия, където господин Дьо Вилет бил арестуван от агентите на господин Дьо Вержен.
Първото изпитание, което Жана трябваше да издържи, бе ужасно. Изправена очи в очи пред Рето, когото сигурно смяташе за свой съюзник до смърт, тя с ужас го чу да признава смирено, че бил фалшификатор, че написал разписка за диамантите, писмо на кралицата, че подправил едновременно и подписите на бижутерите, и подписа на Нейно величество. Запитан защо е извършил тези престъпления, той отговори, че това станало по молба на госпожа Дьо ла Мот. Смаяна, разгневена, тя отрече, бранеше се като лъвица и заяви, че никога не е виждала, нито познава господин Рето дьо Вилет.
Но и тук получи два съкрушителни удара — две показания я смазаха. Първото беше на един кочияш на фиакър, издирен от господин Дьо Кросън. Той заяви, че в деня и часа, посочени от Рето, закарал една облечена по такъв начин дама на улица „Монмартър“. Коя можеше да бъде дамата, загърната с такава тайнственост и взета от кочияша в квартал Маре, освен госпожа Дьо ла Мот, която живееше на улица „Сен Клод“? А как можеше да бъде отречена близостта, която съществуваше между двамата съучастници, когато един свидетел твърдеше, че в навечерието на Сен Луи видял господин Рето дьо Вилет — можело да го познаят по бледото и неспокойно лице — на седалката на пощенска кола, от която слязла госпожа Дьо ла Мот?
Свидетелят беше един от главните слуги на господин Дьо Калиостро. Това име накара Жана да подскочи и я подтикна към крайности. Тя се впусна в обвинения срещу Калиостро, който според нея с вълшебствата и магиите си оплел кардинал Дьо Роан, на когото внушил престъпни мисли против Нейно кралско величество. Това беше първата брънка на обвинението в прелюбодейство.
Господин Дьо Роан се защити, защитавайки Калиостро. Той отричаше толкова упорито, че раздразнената Жана изрече за пръв път обвинението за безразсъдна любов на кардинала към кралицата. Господин Дьо Калиостро поиска веднага да го затворят, за да отговори на всички, че е невинен. Тъй като обвинителите и съдиите се разпалиха, както става при първия полъх на истината, общественото мнение взе страната на кардинала и на Калиостро против кралицата. Точно тогава злочестата принцеса, за да разберат настойчивото й желание да следи процеса, даде гласност на подготвените от краля доклади за нощните разходки и призова господин Дьо Кросън да каже какво знае. Ударът, умело пресметнат, се стовари върху Жана и едва не я унищожи.
Следователят призова господин Дьо Роан да каже какво знае за разходките във Версайския парк. Кардиналът отговори, че не умее да лъже, и се призовава като свидетел госпожа Дьо ла Мот. Тя отрече, че е имало разходки, правени с нейно съгласие или с нейно знание. Тя обяви за лъжливи показанията и разказите, които я изобличаваха, че се е намирала в градините било в компания с кралицата, било в
