на революцията, първият веществен трус преди 14 юли 1789 година. В това писмо, с което разгромяваше крал, кралица, кардинал, всеизвестни спекуланти, Калиостро съкрушаваше и господин Дьо Бретьой, олицетворение на правителствената тирания. Накрая нашият рушител се изразяваше така:
Да, повтарям го като свободен човек, след като го казах и като затворник — няма престъпление, което да не бъде изкупвано с шестмесечен престой в Бастилията. Някои ме питат дали ще се върна някога във Франция. Непременно, отговорих аз, ако Бастилията стане място за разходка на всички. Да даде Бог! Вие, другите французи, имате всичко, за да бъдете щастливи — плодородна почва, мек климат, добро сърце, очарователна веселост, талант и всевъзможни способности. Неподражаеми в изкуството да се харесвате, без съперници в другите изкуства, все пак ви липсва, добри мои приятели, едно дребно нещо — да бъдете сигурни, че ще можете да си легнете в леглата, когато сте безукорни.
Калиостро бе удържал на думата си и към Олива. От своя страна тя му беше всеотдайно вярна. Не пророни нито дума, която да злепостави покровителя си. Направи пагубно самопризнание единствено пред госпожа Дьо ла Мот и изложи откровено и необоримо невинното си участие в една измама, насочена според нея срещу един непознат благородник, когото й бяха посочили под името Луи.
Докато затворниците стояха в килиите и бяха разпитвани, Олива не видя своя скъп Бозир, но въпреки това той не я изостави напълно, и както ще видим, пазеше от своя любовник спомена, желан от Дидона94, когато казвала замечтано: „Ах, ако можех да видя да играе на коленете ми един малък Асканий95!“
През май 1786 година сред бедняците на стъпалата пред портала на катедралата „Сен Пол“, на улица „Сент Антоан“, чакаше един човек. Той беше неспокоен, запъхтян, гледаше, без да откъсне очи, към Бастилията. До него застана някакъв човек с дълга брада, един от германските слуги на Калиостро, този, когото Балзамо използваше като камерхер при тайнствените си приеми в старата къща на улица „Сен Клод“. Мъжът забеляза нетърпеливата възбуда на Бозир и тихичко му каза:
— Почакайте, почакайте, те ще дойдат.
— Аха! — извика неспокойният човек. — Това сте вие!
И тъй като „те ще дойдат“ явно не задоволяваше неспокойния човек, който продължаваше да ръкомаха невъздържано, германецът му каза на ухото:
— Господин Бозир, вдигате толкова шум, че полицията ще ни види… Моят господар ви е обещал вести, аз ги нося.
— Кажете ги, кажете ги, приятелю!
— По-тихо. Майката и детето са добре.
— Ох, ох! — възкликна Бозир в изблик на неописуема радост. — Значи е родила! Тя е спасена!
— Да, господине, но дръпнете се настрана, моля ви.
— Момиче ли е?
— Не, господине, момче.
— Толкова по-добре! Ох, приятелю, колко съм щастлив, колко съм щастлив! Предайте сърдечни благодарности на вашия господар. Кажете му, че животът ми, всичко, което имам, му принадлежи…
— Да, господин Бозир, да, щом го видя, ще му кажа.
— Приятелю, какво ми казвахте преди малко? Но я вземете тези два луидора.
— Господине, аз не приемам нищо освен от господаря си.
— А, извинете, не исках да ви обидя.
— Вярвам ви, господине. Но какво ми казвахте?
— Аха, питах ви защо преди малко извикахте: „Те ще дойдат.“ Кои ще дойдат, моля ви?
— Имах предвид хирурга на Бастилията и сестра Шопен, акушерка, които помагаха на госпожица Олива при раждането.
— Ще дойдат тук? Защо?
— За да кръстят детето.
— Значи ще видя детето си! — извика Бозир и заподскача като конвулсионер96. — Казвате, че след малко ще видя сина на Олива?
— Тук, след малко, но сдържайте се, умолявам ви, иначе двамата или тримата агенти на господин Дьо Кросън, които според мен се крият под дрипите на онези просяци, ще ви видят и ще се сетят, че нещо ви свързва със затворника в Бастилията. Ще се погубите и ще злепоставите господаря ми.
— О — извика Бозир с дълбоко уважение и признателност, — по-скоро ще умра, отколкото да пророня една сричка, която би навредила на благодетеля ми. Ще се задуша, ако трябва, ала нищо повече няма да кажа. Но те не идват!
— Търпение.
Бозир се приближи до германеца.
— Поне щастлива ли е там? — попита той и сключи ръце.
— Напълно щастлива — отговори другият. — Аха, ето иде един фиакър.
— Да, да.
— Спира се…
— Има нещо бяло, дантела…
— Дантелената кръщелна покривка на детето.
— Боже мой!
Когато видя акушерката, хирургът и един ключар на Бастилията — свидетелите в тази среща — да излизат от фиакъра, Бозир трябваше да се облегне на една колона, за да не залитне.
Тримата минаха покрай бедняците, които се размърдаха и замънкаха гъгниво жалките си молби.
Тогава, чудна работа, минаха кръстникът и кръстницата. Те отстраняваха тези нещастници, докато един непознат, плачейки от радост, им раздаваше дребни монети и екю. После малкото шествие влезе в църквата. Бозир се вмъкна след него и заедно със свещениците и любопитните богомолци се настани на най-хубавото място, където щеше да се извърши кръщелният обред. Свещеникът познаваше акушерката и хирурга, които няколко пъти вече бяха прибягвали до услугите му за подобни случаи. Той им направи лек приятелски поклон, съпроводен с усмивка. Бозир се поклони и се усмихна заедно със свещеника. Той взе перото си и започна да записва в регистъра обредните думи, които представляват регистрационния акт. Когато попита за личното и фамилното име на детето, хирургът каза:
— Зная само, че е момче.
Четири гръмогласни смяха подчертаха тази дума, но на Бозир те не се сториха твърде прилични.
— Все пак трябва да има някакво име, поне име на светец — добави свещеникът.
— Да, госпожицата пожела да се нарича Тусен97.
— Значи тук влизат всички! — отвърна свещеникът и се засмя на своята игра на думи.
Бозир започваше да губи търпение, ала мъдрото влияние на германеца все още го възпираше. Той се сдържа.
— И тъй — каза свещеникът, — с това кръщелно име, с всички светии като закрилници, можем да минем без баща. Да впишем: „Днес ни бе представено отроче от мъжки пол, родено вчера в Бастилията, син на Никол-Олива Льоге и на… баща неизвестен.“
Бозир се втурна разярен към свещеника, стисна го силно за китката и изкрещя:
— Тусен има баща, както има и майка! Той има нежен баща, който няма да отрече родството. Запишете, моля ви, че Тусен, роден вчера от госпожица Никол-Олива Льоге, е син на Жан-Батист Тусен дьо Бозир, присъстващ тук!
Можем да си представим смайването на свещеника, на кръстника и кръстницата. Свещеникът изпусна перото, а акушерката едва не изтърва детето. Бозир го пое в своите ръце, покри го с жадни целувки и положи върху челото на клетото отроче първото кръщение, най-святото на тоя свят след Божието — кръщението на бащините сълзи.
Присъстващите, макар и свикнали на драматични сцени и на обикновеното неверие на волтерианците от това време, бяха трогнати. Само свещеникът запази хладнокръвие и постави под съмнение бащинството, може би не му се пишеше отново.
Ала Бозир разбра затруднението и сложи върху кръщелните купели три луидора, които много по-добре
