от сълзите установиха правото му на баща и доказаха неговата искреност. Свещеникът се поклони, прибра седемдесет и двете ливри и зачеркна двете изречения, които преди малко бе написал язвително в своя регистър.
— Обаче, господине — рече той, — тъй като декларацията на господин хирурга на Бастилията и на акушерката Шопен беше недвусмислена, ще трябва сам да впишете и да удостоверите, че се обявявате за баща на детето.
— Аз! — извика Бозир, неспособен да сдържа радостта си. — Но аз ще напиша това с кръвта си!
Той грабна възторжено перото.
— Внимавайте — каза му тихо ключарят Гийом, който не бе забравил ролята си на добросъвестен човек. — Според мен, драги господине, вашето име звучи лошо на някои места, има опасност да бъде вписано в държавните регистри с дата, която доказва едновременно вашето присъствие и любовната ви връзка с една обвиняема.
— Благодаря ви за съвета, приятелю — отвърна Бозир гордо, — личи, че сте честен човек, но да се отрека от сина на моята жена…
— Нима тя е ваша жена? — извика хирургът.
— Законна! — извика свещеникът.
— Да й върне Бог свободата — каза Бозир, разтреперан от удоволствие — и още на другия ден Никол Льоге ще се нарича Бозир като моя син и като мен!
— Междувременно вие се излагате на опасност — повтори Гийом, — мисля, че ви търсят.
— Аз няма да ви предам — обади се хирургът.
— Нито аз — каза акушерката.
— Нито пък аз — каза свещеникът.
— А когато ме предадат — продължи Бозир, въодушевен като мъчениците, — ще изтърпя колелото за мъчение заради утешението да разпозная сина си.
— Ако бъде измъчван на колелото — каза тихичко на акушерката господин Гийом, който се гордееше с бързите си и уместни забележки, — няма да е, загдето се обяви за баща на малкия Тусен.
След тази шега, която накара акушерката Шопен да се усмихне, той пристъпи към формалностите по регистрацията и разпознаването на младия Бозир. Бозир написа декларацията си с великолепни, но не многословни изрази, като описанията на всеки подвиг, с които се гордееше авторът. Той я препрочете, сложи препинателните знаци, подписа я и накара четиримата присъстващи също да я подпишат.
После я прочете и провери отново, целуна сина си, кръстен, както се полага, пъхна под кръщелната му покривка десет луидора, окачи на вратлето му един пръстен — подарък, предназначен за родилката, и горд като Ксенофонт98 при прословутото му отстъпление, отвори вратата на църквата, решил да не си служи и с най-малка хитрост, за да се изплъзне от полицейските агенти, ако сметнеше, че те са толкова нагли да го арестуват сега.
Групичките просяци не бяха напуснали църквата. Ако можеше да ги огледа по-внимателно, Бозир може би щеше да познае сред тях прословутия Практичен, виновника за изпадането му в немилост, но нищо не помръдна. Новите дарения, които Бозир направи, бяха посрещнати с безмерни „Бог да ви пази!“ и щастливият баща се измъкна от „Сен Пол“ с вид на благородник, уважаван, гален, благославян и ласкан от бедняците в енорията.
Колкото до свидетелите на кръщавката, те се оттеглиха настрана и се върнаха при фиакъра си, замаяни от преживяването. Бозир ги погледна от ъгъла на улица „Кюлтюр Сент Катрин“ как се качват на колата, прати две-три трогателни целувки на сина си и когато сърцето му се изля напълно, а фиакърът изчезна от очите му, той си помисли, че не бива да изкушава нито Бога, нито полицията, и се прибра в убежище, известно само на него, на Калиостро и на господин Дьо Кросън. Така господин Дьо Кросън също удържа на думата си към Калиостро и не обезпокои Бозир.
Когато детето се върна в Бастилията и акушерката Шопен разказа на Олива за изненадващите преживявания, последната надяна на най-големия си пръст пръстена на Бозир, също се разплака, целуна детето си, на което вече търсеха дойка, и каза:
— Не, някога господин Жилбер, ученик на господин Русо, твърдеше, че всяка добра майка трябва да кърми детето си. Аз ще кърмя сина си. Искам да бъда вече добра майка и винаги ще бъда.
95.
Подсъдимата скамейка
Най-после след дълги дебати бе дошъл денят, когато заключенията на главния прокурор щяха да доведат до постановление на върховния съд. Обвиняемите с изключение на господин Дьо Роан бяха прехвърлени в Консиержери99, за да бъдат по-близо до заседателната зала, която се отваряше в седем часа всяка сутрин. Пред съдиите начело с председателя Алигр обвиняемите продължаваха да се държат по същия начин както при следствието. Олива — пряма и свенлива. Калиостро — спокоен, високомерен и излъчващ онова мистично сияние, което обичаше да излага на показ. Вилет — засрамен, жалък и разплакан. Жана — дръзка, с искрящи очи, винаги заплашваща и жлъчна. Кардиналът — скромен, замислен, бездушен. Жана бързо бе усвоила навиците на Консиержери. С прекалено любезните си ласкателства и малките си тайни тя бе спечелила благоразположението на портиерката на Съдебната палата, на нейния мъж и на сина й.
Франция не научи нищо ново от дебатите. Все същото колие, откраднато дръзко от едно или друго от двете обвинени лица, които се обвиняваха взаимно. Целият процес се състоеше в това да се определи между двамата кой е крадецът. Този дух, който винаги подтиква французите и който особено в това време ги подтикваше към крайности, бе прикачил към истинския един друг процес. Въпросът беше да се разбере дали кралицата е имала право да нареди да арестуват кардинала и да го обвини в дръзка невежливост.
За всеки, който говореше за политика във Франция, тази добавка към процеса представляваше истинското дело. Господин Дьо Роан бе сметнал, че може да каже на кралицата това, което бе й казал, да постъпва от нейно име, както бе правил. Дали пък не беше таен агент на Мария-Антоанета, агент, от когото тя се бе отрекла веднага щом около аферата се вдигна шум? С една дума, дали в това странично дело обвиненият кардинал бе постъпил честно, като близко доверено лице, спрямо кралицата?
Ако бе постъпил честно, значи кралицата беше виновна за всичките интимности, дори невинни, които тя отричаше, но според твърденията на госпожа Дьо ла Мот те са съществували. А после, както изобщо става в очите на общественото мнение, което не щади нищо, дали са невинни тези интимности, недопустими за съпруга й, за министрите, за поданиците? Такъв е процесът, който заключенията на главния прокурор щяха да насочат към неговата цел, към неговата поука.
Главният прокурор взе думата. Той беше органът на съда, говореше от името на незачетеното, погазено кралско достойнство, пледираше за върховния принцип на кралската неприкосновеност. Главният прокурор влизаше в действителния процес за някои обвиняеми, впущаше се стремително в допълнителния процес срещу кардинала. Не можеше да допусне в сделката с колието кралицата да поеме върху себе си една- единствена вина. Ако нямаше вина, всичко падаше върху главата на кардинала.
Ето защо, заключи той непоколебимо:
Вилет се осъжда на каторга;
Жана дьо ла Мот се осъжда на дамгосване, бой с бич и доживотен затвор в болница;
Калиостро се обявява за невинен;
Снема се обвинението срещу Олива;
Признава се обидната дързост на кардинала спрямо Нейно кралско величество, признание, вследствие на което му се забранява всякакъв достъп до краля и кралицата и му се отнемат длъжностите и сановете.
Обвинителната реч хвърли върховния съд в нерешителност, а обвиняемите — в ужас. Кралската воля се изразяваше с такава сила, че ако бяха живели четвърт век по-рано, когато дори върховните съдилища бяха започнали да се отърсват от ярема и да искат правата си, заключенията на кралския прокурор щяха да бъдат надминати от усърдието и уважението на съдиите към все още зачитания принцип за непогрешимостта на трона.
