— Защо не ми казвате нищо? — извика тя, забелязала грешката си.
— Ние не знаем нищо — повториха те по-тихо.
В този миг дойде заповед, с която викаха Юбер. Портиерката, останала сама с Жана, се опита да я разсее, но напразно. Всички сетива на затворничката, целият й ум бяха насочени навън, към шумовете, шепотите, които долавяше с възприемчивост, усилвана от нервната възбуда.
Портиерката, като не можеше да й пречи да гледа или да слуша, се примири.
Внезапно на площада се вдигна врява, настъпи голямо раздвижване. Тълпата рукна по моста към кея с такива чести, такива многократни викове, че Жана трепна от наблюдателния си пост. Виковете не преставаха, бяха отправени към една открита кола, чиито коне, задържани по-скоро от тълпата, отколкото от ръката на коларя, едва пристъпваха с най-бавен ход.
Малко по малко множеството ги обграждаше, притискаше, носеше на рамене, на ръце коне, каляска и двама души, които се намираха в каляската. Под ярките слънчеви лъчи, под дъжд от цветя, под свод от букети, които хиляди ръце размахваха над главите си, графинята позна двамата души, които опияняваха възторжената тълпа.
Единият, пребледнял от триумфа си, уплашен от известността си, оставаше сериозен, зашеметен, разтреперан. Жени се катереха по колелата, дърпаха ръцете му, за да ги обсипят с целувки, и със силни удари си оспорваха дантелата на маншетите му, за която бяха платили с най-свежи и най-редки цветя. Други, още по-щастливи, се бяха качили с лакеите на задната част на каляската. После, неусетно премахвайки препятствията, които ограждаха любовта им, те улавяха главата на обожавания човек, лепваха почтителна и сластна целувка и отстъпваха място на други щастливки. Обожаваният човек беше кардинал Дьо Роан.
Спътникът му, свеж, весел, сияещ, получаваше не толкова горещ, но все пак ласкав прием, като се спазваше разликата. Впрочем всички му се отплащаха с ръкопляскания, с викове „да живее!“. Жените си деляха кардинала, а мъжете крещяха: „Да живее Калиостро!“
Опиянението мина за половин час през Понт-о-Шанж и до връхната му точка Жана наблюдаваше победителите. Не изпускаше нито една подробност. Тази проява на всеобщ възторг към жертвите на кралицата, защото така ги наричаха, достави за миг радост на Жана.
Но тя веднага каза:
— Какво! Значи вече са свободни, значи всички формалности за тях са вече изпълнени, а аз, аз не знам нищо, защо не ми казват нищо?
Тя се разтрепери. Усещаше до себе си госпожа Юбер, която, мълчалива, внимателна към всичко, което ставаше, сигурно бе разбрала и не даваше никакво обяснение. Жана се готвеше да я предизвика, за да й даде необходимото разяснение, когато нов шум насочи вниманието й към Понт-о-Шанж. Един фиакър, заобиколен от хора, изкачваше на свой ред наклона на моста.
Във фиакъра Жана позна Олива, която, усмихната, показваше детето си на народа. Тя също заминаваше, свободна и обезумяла от радост от малко волните шеги, от целувките, които й пращаха. Вярно, ласкателството беше грубо, ала предостатъчно за госпожица Олива, изпращана от тълпата — последен отзвук от бляскавото тържество, устроено на кардинала.
В средата на моста чакаше пощенска кола. Господин Бозир се криеше там зад един свой приятел, който единствен се осмеляваше да се покаже на възторжения народ. Той даде знак на Олива, тя слезе от фиакъра сред викове, които се превърнаха постепенно в дюдюкания. Но какво са дюдюканията за актьори, когато могат да им запратят разни предмети и да ги изгонят от театъра?
Олива се качи в каляската и се строполи в обятията на Бозир. Той я притисна до задушаване като плячка и не я пусна повече от една левга, давейки я със сълзи и с целувки.
В това време Жана виждаше всички тези свободни, щастливи, поздравявани хора и се питаше защо само тя няма вести.
— Но мен, мен — извика тя, — с каква изтънчена жестокост не ми казват присъдата?
— Успокойте се, госпожо — каза Юбер, като влезе, — успокойте се.
— Невъзможно е да не знаете нищо — възрази Жана, — вие знаете, знаете! Кажете ми.
— Госпожо…
— Ако не сте звяр, кажете ми, виждате колко страдам.
— Забранено ни е, госпожо, като нисши служители в затвора да разкриваме решенията на съда, които могат да бъдат прочетени само от съдебните секретари.
— Значи е толкова ужасно, че не смеете! — извика Жана в изблик на гняв, който така уплаши портиера, че вече предусещаше повторение на вчерашните сцени.
— Не — каза той, — успокойте се.
— Тогава говорете.
— Ще бъдете ли търпелива и няма ли да ме злепоставите?
— Аз ви обещавам, кълна ви се, говорете!
— Е, господин кардиналът е оправдан.
— Зная.
— Господин Калиостро е обявен за невинен.
— Зная, зная!
— Снето е обвинението от госпожица Олива.
— А после, после?
— Господин Рето дьо Вилет е осъден…
Жана трепна.
— На каторга!
— Ами аз! Ами аз! — извика тя и тропна ядно с крак.
— Търпение, госпожо, търпение. Нали обещахте?
— Аз съм търпелива, хайде, говорете…
— На изгнание — изрече със слаб глас портиерът и извърна очи.
Искра на радост блесна в очите на графинята, искра, която угасна така бързо, както се появи.
После тя извика силно, престори се, че припада, и се отпусна в ръцете на домакините си.
— Какво ли щеше да стане — прошепна Юбер на ухото на жена си, — ако бях й казал истината?
„Изгнание — мислеше Жана, давайки вид, че изпада в нервна криза, — това значи свобода, богатство, отмъщение, каквото мечтаех… Аз победих!“
98.
Екзекуцията
Жана продължаваше да чака секретаря на съда, понеже портиерът й беше обещал, че той ще дойде да прочете присъдата й. Всъщност, като нямаше вече да я измъчват съмнения — измъчваше я само сравнението, сиреч гордостта — тя си казваше: „Какво ме засяга мен, че смятат господин Дьо Роан за по- малко виновен от мен? Мен ли наказват за една грешка? Не. Ако всички ме бяха признали за Валоа, ако можех да имам като господин кардинала цяла върволица принцове и херцози, строени по пътя на съдиите, чието държане изразяваше съчувствие, с креп на шпагите, с тъжния си вид, мисля, че нищо нямаше да откажат на нещастната графиня Дьо ла Мот и сигурно щяха да спестят на потомката на рода Валоа обидата да седи на подсъдимата скамейка.
Но защо да се занимавам с миналото, което е мъртво? Ето че свърши голямото дело в живота ми. Поставена двусмислено в обществото, двусмислено в кралския двор, застрашена да ме повали първият полъх, дошъл отгоре, аз вегетирах, връщах се може би към първичната немотия, която беше мъчителното изпитание на живота ми. Сега няма нищо подобно. Изгнаница! Аз съм изгнаница! Сиреч имам право да прибера моя милион в касата си, да живея под портокаловите дървета на Севиля или на Агридженто през зимата, в Германия или в Англия през лятото, сиреч нищо няма да ми попречи — млада съм, хубава, прочута, мога сама да се справя — да живея, както си искам, било с мъжа си, ако е изгнаник като мен, а аз зная, че е свободен, било с приятелите, които даряват винаги щастие и младост!
А после — продължаваше Жана, унесена в пламенните си мисли, — нека дойдат да кажат на мен, осъдената, на мен, изгнаницата, на мен, унижената нещастница, че не съм по-богата от кралицата, по- уважавана от кралицата, по-невинна от кралицата. Защото моето осъждане не я засяга. Дъждовният червей
