Колието на кралицата

не пада по-долу от лъва. Трябваше да осъдят господин Дьо Роан, а господин Дьо Роан бе признат за невинен. Сега как ще ми съобщят присъдата и как ще ме изгонят от кралството? Нима ще отмъстят на една жена, като я подложат на най-суровите средства на наказателната система? Ще ме предадат ли на полицейските агенти, за да ме заведат до границата? Ще ми кажат ли тържествено: «Недостойна жено, кралят ви изгонва от своето кралство!» Не, моите господари са благородни — усмихна се тя, — вече не ми се сърдят. Сърдят се единствено на добрия парижки народ, който крещи под балконите им: «Да живее кардиналът! Да живее Калиостро! Да живее парламентът!» Ето истинския им враг — народа. О, да, той е непосредственият им враг, защото аз разчитах на моралната подкрепа на общественото мнение и я получих!“

Ето така мислеше Жана и правеше малките си приготовления, разчиствайки сметките със себе си. Вече обмисляше как да разпродаде диамантите, как да се настани в Лондон (беше лято), когато споменът за Рето дьо Вилет мина не през сърцето, а през главата й.

„Горкият! — злобно се усмихна тя. — Той плати за всички. Значи за изкупленията винаги трябва една мръсна душа, във философския смисъл, и всеки път когато се появят такива нужди, изкупителната жертва изниква от земята, за да бъде изядена.

Горкият Рето! Слаб, нещастен, днес той плаща за памфлетите си срещу кралицата, за подмолните си писания и Бог, който дава на всекиго това, което му се полага на тоя свят, ще изпълни живота му с насилие, от време на време с луидори, със засади, със скривалища и накрая — каторга. Ето какво означава лукавщина вместо ум, хитрост вместо злоба, агресивност без постоянство и сила. Колко злотворни същества има на тоя свят, от отровния кърлеж до скорпиона, първия от малките, от когото се бои човекът! Всички тези гадини искат да вредят, но нямат честта да се борят — смачкват ги.“

И така тържествено, с лека ръка Жана погребваше съучастника си Рето, твърдо решила да се осведоми за каторгата, на която щяха да изпратят този подлец, за да не става нужда да подлага на унижение един нещастник да му покаже щастието на една стара позната. Жана имаше добро сърце. Тя вечеря весело с портиерите, те бяха загубили напълно своята веселост, вече не се стараеха да крият смущението си. Жана приписа хладното им държане на това, че са я осъдили, и им го изтъкна. Те отговориха, че няма нищо по- мъчително за тях от външния вид на хората, на които са произнесли присъда.

В дъното на душата си Жана беше толкова щастлива, толкова трудно криеше радостта си, че възможността да остане сама, свободна с мислите си, можеше да й бъде само приятна. Тя реши да помоли след вечерята да се прибере в стаята си. Много се изненада, когато по време на десерта портиерът Юбер взе думата и с принудена тържественост, която нямаше навика да влага в отношенията си, каза:

— Госпожо, имаме нареждане да не държим в затвора лицата, чиято съдба вече е решена.

„Добре — рече си Жана, — изпреварвате желанията ми.“

Тя стана и отговори:

— Не искам да нарушавате закона, ще бъде неблагодарност от моя страна за добрините, които направихте… Ще се върна в стаята си.

Тя погледна какво въздействие оказаха думите й. Юбер въртеше един ключ между пръстите си. Портиерката извърна глава, сякаш да скрие новото си смущение.

— Но — добави графинята — къде ще дойдат да ми прочетат присъдата и кога ще дойдат?

— Може би чакат госпожата да се прибере в стаята си — побърза да каже Юбер.

„Сигурно иска да ме отстрани“ — помисли си Жана.

Тя потръпна от някакво смътно чувство на безпокойство, което, едва появило се в сърцето й, тутакси изчезна. Жана изкачи трите стъпала, които почваха от стаята на портиера и стигаха до коридора с канцеларията на съда.

Като я видя да тръгва, госпожа Юбер се втурна към нея и я улови за ръцете, ала не с уважение, не с истинско приятелство, не с онова чувство, което прави чест на тоя, който го засвидетелства, и на оня, към когото е насочено, а с дълбоко състрадание, с порив на съжаление, което не убягна от вниманието на умната графиня. Този път впечатлението беше толкова ясно, че Жана, както сама си призна, много се уплаши. Ала тя отхвърли от душата си, препълнена с радост и надежда, уплахата, както бе отхвърлила безпокойството.

Все пак Жана искаше да попита госпожа Юбер каква е причината за съжалението й, отвори уста и слезе две стъпала, за да постави един от ония въпроси, точни и смели като душата й, но не успя. Юбер я хвана за ръката, по-скоро бързо, отколкото учтиво, и отвори вратата. Графинята се озова в коридора, където чакаха осем стражари. Какво чакаха? Ето това се запита Жана, като ги съзря. Но вратата на портиера вече се бе затворила. Пред стражарите стоеше един от ключарите на затвора, този, който всяка вечер я изпращаше до стаята й. Мъжът тръгна пред Жана, сякаш й показваше пътя.

— В стаята ли се прибирам? — попита графинята, като че искаше да бъде сигурна в думите си, но се съмняваше.

— Да, госпожо — отговори ключарят.

Жана се улови за железния парапет и се заизкачва подир мъжа. Тя чу стражарите, които си шепнеха няколко крачки по-нататък, ала не помръдваха от мястото си. Успокоила се, тя се остави да я затворят в стаята и дори поблагодари сърдечно на ключаря. Той се оттегли.

Щом Жана се видя свободна и сама в стаята си, радостта й избухна неудържимо, радост, твърде дълго спотайвана под маската, с която тя лицемерно бе крила пред портиера лицето си.

Стаята в Консиержери беше нейната килия, на нея, дивия звяр, окован за малко от хората, който една прищявка на Бога щеше отново да пусне из свободните простори на света. А в бърлогата или в килията си, когато е нощ, когато никакъв шум не показва на затворничката, че пазачите бдят, когато тънкото й обоняние не долавя наоколо никаква диря, започват мятанията на дивата душа. Тя протяга крайниците си, за да свикнат с полетите на очакваната независимост, крещи, скача или изпада в ярост, което никога не учудва човешкото око.

С Жана бе същото. Внезапно тя чу стъпки в коридора, чу ключовете да дрънчат на връзката на ключаря, чу го да превърта ключа в бравата. „Какво ли искат от мен?“ — помисли си тя и се изправи отново, бдителна и безмълвна. Ключарят влезе.

— Какво има, Жан? — попита с нежния си глас Жана.

— Ще благоволи ли госпожата да ме последва? — каза той.

— Къде?

— Долу, госпожо.

— Как така долу…

— В канцеларията.

— Какво ще правя там, моля ви?

— Госпожо…

Жана пристъпи към колебаещия се човек и забеляза в края на коридора стражарите, които бе срещнала първоначално долу.

— Все пак — извика тя развълнувана — кажете ми какво искат от мен в канцеларията?

— Госпожо, господин Дойо, вашият защитник, иска да поговори с вас.

— В канцеларията ли? Защо не тук, нали няколко пъти му разрешиха да дойде?

— Госпожо, работата е там, че господин Дойо е получил писма от Версай и иска да ви запознае със съдържанието им.

Жана не забеляза колко несмислен беше отговорът. Направи й впечатление, че казаха писма от Версай, несъмнено писма от кралския двор, донесени лично от защитника.

„Нима след обявяването на присъдата кралицата да е ходатайствала пред краля? Нима…“

Но каква полза да се впуща в догадки? Имаше ли време, необходимо ли беше, когато след две минути можеше да се реши въпросът? Пък и ключарят настояваше, поклащаше ключовете, все едно му липсваха основателни причини да възразява срещу някакво нареждане.

— Почакайте малко — каза Жана, — виждате, че вече се бях съблякла, за да си отдъхна, толкова съм уморена през последните дни.

— Ще почакам, госпожо, но ви моля да имате предвид, че господин Дойо бърза.

Жана затвори вратата, навлече малко по-чиста рокля, взе едно наметалце и бързо оправи косата си.