от ешафода на площада. Но изведнъж се стъписа. Мъжът държеше нажежено желязо, което току-що бе измъкнал от горящия мангал. Вече вдигаше желязото и разяждащата горещина, която лъхаше от него, накара Жана да отскочи с див рев назад.
— Дамгосана! — извика тя. — Дамгосана!
Народът отвърна на вика й с ужасен крясък.
— Да, да! — ревнаха три хиляди гърла.
— Помощ! Помощ! — завика обезумяла Жана, опитвайки се да скъса въжетата, с които току-що бяха вързали ръцете й.
В същото време палачът разкъсваше роклята на графинята, след като не можа да я разгърне. Докато махаше с трепереща ръка превърнатата на парцали тъкан, той се опитваше да вземе горещото желязо, което подаваше помощникът му.
Но Жана се нахвърляше върху него, караше го непрекъснато да отстъпва, защото той не смееше да я докосне. Неспособен да вземе зловещия уред, палачът започна да се ослушва дали от редовете на тълпата няма да се надигне някакво проклятие срещу него. Самолюбието му надделяваше.
— Свършвайте! — кресна някой от първата редица на тълпата.
Властен глас, който палачът несъмнено позна, защото повали с енергично усилие Жана, преви я на две и с лявата си ръка наведе главата й. Тя се изправи, по-гореща от желязото, с което я заплашваха, и с глас, който надви цялата олелия на площада, всички проклятия на несръчните палачи, се провикна:
— Страхливи французи! Не ме защитавате! Оставяте да ме измъчват!
— Млъкнете! — извика секретарят на съда.
— Млъкнете! — кресна приставът.
— Да мълча! А, добре — отвърна Жана, — но какво ще правят с мен? Да, аз търпя този позор, сама съм си виновна.
— Ах, ах, ах! — извика тълпата, разбрала погрешно смисъла, на признанието.
— Млъкнете! — повтори секретарят.
— Да, сама съм си виновна — повтори Жана и продължи да се извива, — защото, ако исках да говоря…
— Млъкнете! — креснаха почервенели секретарят на съда, съдебният пристав и палачите.
— Ако бях поискала да кажа всичко, което зная за кралицата, щяха да ме обесят, а не да ме позорят.
Тя не можа да каже нищо повече, защото приставът се втурна към ешафода, последван от полицейски агенти, които завързаха устата на клетницата и я предадоха, цялата разтреперана, изтерзана, с подуто, мъртвешки бледо окървавено лице, на двамата палачи. Единият отново преви жертвата си и същевременно сграбчи желязото, което помощникът успя да му подаде.
Като змия Жана се възползва от недостатъчната сила на ръката, която я стискаше за врата. Тя скочи за последен път и като се обърна с неистова радост, предложи гърдите си на палача, гледайки го предизвикателно. Смъртоносното сечиво, което се спущаше към рамото й, я удари по дясната гръд, запечата димящата си бразда, впи се в живата плът и изтръгна от жертвата си въпреки превръзката на устата такъв вой, какъвто нямаше да може да издаде ничий човешки глас.
Жана се строполи от болката, от срама. Беше победена. От устните не можеше да излезе вече никакъв звук, крайниците й вече не трепереха. Този път тя наистина бе припаднала. Палачът я понесе, превита на рамото си, и се спусна с нея с неуверена стъпка по позорната стълба.
А народът, също занемял, било защото одобряваше, било защото беше ужасен, се изниза през четирите изхода на площада чак след като видя, че вратите на Консиержери се затварят подир Жана, след като видя как разглобяват ешафода бавно, парче по парче, след като се увери, че ужасната драма, която върховният съд му бе представил, няма епилог.
Полицейските агенти следяха до последно движенията на присъстващите. Първите им разпореждания бяха произнесени толкова ясно, че щеше да бъде лудост да се направи някакво възражение на убедителността им, подкрепена с тояги и белезници. Възражението, ако имаше такова, беше спокойно и вътрешно.
Лека-полека площадът придоби отново обичайния си спокоен вид. Само в края на моста, когато цялото гъмжило се разпръсна, двама души, млади и безразсъдни, които се оттегляха като другите, водеха следния разговор:
— Наистина ли жената, която палачът дамгоса, беше госпожа Дьо ла Мот? Вярвате ли, Максимилиан?
— Така казват, но не вярвам… — отвърна по-едрият от двамата събеседници.
— Значи сте на мнение, че не е тя? — добави другият, дребен човек с грубо лице, кръгли и бляскави като на нощна птица очи, къса и мазна коса. — Не, жената, която дамгосаха, не беше госпожа Дьо ла Мот, нали? Помагачите на тираните пощадиха съучастницата си. За да избавят Мария-Антоанета от обвинение, те са намерили някоя си госпожица Олива, която признала, че е проститутка. Може да са намерили и някоя мнима госпожа Дьо ла Мот, която е признала, че е фалшификаторка. Ще ми кажете, че все пак я дамгосаха… Пфу, комедия, за която са платили на палача, платили са и на жертвата! Само че така излиза по-скъпо.
Другарят на този човек слушаше и поклащаше глава. Той се усмихваше, без да отговори.
— Какво ще ми отговорите? — каза дребният грозен човечец. — Не сте ли съгласен с мен?
— Прекалено е да приемеш да дамгосат гърдата ти — отвърна другият. — Комедията, за която говорите, не ми изглежда доказана. Вие сте по-голям лекар от мен и сигурно сте усетили изгорялата плът. Което, признавам, е неприятен спомен.
— Въпрос на пари, ви казвам. Плащат на една осъдена, която ще бъде дамгосана за нещо съвсем друго, плащат й да каже няколко надути думи, а после завързват устата й, когато е готова да се отрече…
— Хайде де — каза безразлично тоя, когото нарекоха Максимилиан, — не бих тръгнал по стъпките ви, почвата не е твърде здрава.
— Хм — промърмори другият. — Значи ще направите като останалите наивници — ще кажете, че сте видели да дамгосват госпожа Дьо ла Мот. Това са ваши фантазии. А преди малко не се изразихте така, защото решително ми казахте: „Не вярвам дамгосаната да е госпожа Дьо ла Мот.“
— Не, продължавам да не вярвам — отвърна с усмивка младият човек, — ала не е и от ония осъдени, за които споменахте.
— Тогава коя е особата, която дамгосаха вместо госпожа Дьо ла Мот?
— Кралицата! — отговори рязко младият човек на злокобния си другар и подчерта с неопределена усмивка думите си.
Другият се стъписа, засмя се гръмогласно, поздрави го за шегата, после се огледа и рече:
— Сбогом, Робеспиер.
— Сбогом, Марат — отговори другият.
Двамата се разделиха.
99.
Сватбата
В деня на екзекуцията, по обед, кралят излезе от кабинета си във Версай. Чуха го да се сбогува с господин Дьо Прованс със следните грубо произнесени думи:
— Господине, днес ще присъствам на венчавка. Тъй че не ми говорете за семейство и особено за лошо семейство, умолявам ви, ще бъде лошо предзнаменование за новобрачните, които обичам и ще закрилям.
Граф Дьо Прованс сбърчи вежди, усмихна се, поклони се дълбоко на брат си и се прибра в покоите си.
Кралят продължи пътя си сред придворните, пръснати из галериите, и се усмихна на едни, изгледа гордо други според поведението им в делото, по което върховният съд бе издал присъда. Така стигна до квадратния салон, в който се намираше кралицата, нагиздена, в обкръжението на придворните си дами и благородници.
Мария-Антоанета, бледа под ружа, слушаше с престорено внимание любезните въпроси, които госпожа
