— Да — отговори с твърд глас Оливие.
— А вие, Мари-Андре дьо Таверне, вземате ли за съпруг Жак-Оливие дьо Шарни?
— Да! — отговори почти грубо Андре, от което кралицата потръпна и не една жена от присъстващите трепна.
Шарни наниза златния пръстен на пръста на жена си, без Андре да усети ръката, която й го даваше.
Скоро кралят стана. Венчавката бе свършила. Всички придворни влязоха в галерията да поздравят двамата съпрузи.
На връщане от параклиса господин Дьо Сюфрен бе уловил ръката на племенницата си, обещаваше й от името на Оливие щастието, което тя заслужаваше. Андре поблагодари на съдията, без да се разведри нито за миг, само помоли чичо си да я заведе бързо при краля, за да му поблагодари, защото се чувстваше отмаляла.
В същото време страшна бледност заля лицето й.
Шарни я видя отдалеч, без да смее да се приближи до нея.
Съдията прекоси големия салон, заведе Андре при краля, който я целуна по челото и каза:
— Графиньо, минете при кралицата, Нейно величество иска да ви направи сватбен подарък.
След тези думи, които смяташе за много любезни, кралят се оттегли, следван от целия двор, като остави младоженката развълнувана и отчаяна. Филип я бе уловил под ръка.
— Ох — промълви тя, — не мога повече! Филип! А ми се струваше, че ще мога да издържа!
— Смелост — каза тихо Филип, — само още това изпитание, сестро.
— Не, не — отвърна Андре, — не мога. Силите на жената са ограничени, може би ще направя това, което искат от мен, но помисли си, Филип, ако тя ме заговори, ако тя ме похвали, ще умра!
— Ще умрете, ако трябва, скъпа ми сестро — каза младият човек, — и тогава ще бъдете по-щастлива от мен, защото и аз ще искам да бъда мъртъв!
Той произнесе тези думи толкова мрачно и мъчително, че Андре, сякаш убодена от жило, се втурна напред и влезе при кралицата. Оливие я видя и застана до губерите, за да не закачи, докато минава, роклята й. Той остана сам в салона с Филип, който беше навел глава като зет си. Чакаше да свърши разговора на кралицата с Андре.
Тя намери Мария-Антоанета в големия й кабинет. Въпреки сезона, беше юни, кралицата бе наредила да се запали огън. Седнала беше в креслото си, отметнала глава назад, затворила очи и сключила ръце като мъртва. Трепереше. Госпожа Дьо Мизери, която бе въвела Андре, дръпна завесите, затвори вратите и излезе от помещението.
Андре, права, разтреперана от вълнение и гняв, разтреперана и от слабост, чакаше, свела очи, поне една дума да стигне до сърцето й. Чакаше гласа на кралицата, както осъден чака брадвата, която трябва да пресече живота му. Ако в този миг Мария-Антоанета бе отворила уста, Андре, разбита, сигурно щеше да падне, преди да разбере или да отговори нещо.
Една минута, един век продължи ужасното мъчение, преди кралицата да помръдне. Най-после тя стана и като се облегна с две ръце на облегалките на креслото, взе от масата един лист, който треперещите й пръсти изпуснаха няколко пъти. После, движейки се като сянка, без да се чува друг шум освен този от допира на роклята й до килима, тя се приближи до Андре, протегна ръка и й подаде листа, без да пророни дума. Всякакви думи бяха излишни между тези две сърца, не беше нужно кралицата да раздвижва ума на Андре, а Андре не можеше нито за миг да се съмнява в благородната душа на кралицата.
Всяка друга щеше да си помисли, че Мария-Антоанета й дава богата зестра или документ за собственост, или назначение на някаква длъжност в двора.
Андре се сети, че документът съдържа нещо друго. Тя го взе и без да помръдне от мястото си, го зачете. Ръката на Мария-Антоанета се отпусна. Очите й се вдигнаха бавно към Андре.
Андре — бе писала кралицата, — вие ме спасихте. Аз дължа щастието си на вас, животът ми ви принадлежи. В името на това щастие, което ви струва толкова скъпо, ви се заклевам, че можете да ме наричате ваша сестра. Опитайте се, няма да ме видите да се изчервя.
Предавам в ръцете ви това писмо. То е свидетелство за моята признателност, зестрата, която ви давам.
Вашето сърце е най-благородното от всички сърца. То ще ми се отплати за подаръка, който ви предлагам.
Андре на свой ред погледна кралицата. Видя как очите й се навлажниха, как главата й натежа, видя, че чака отговор. Тя прекоси бавно стаята, отиде и изгори в почти угасналия огън писмото на кралицата, поклони се дълбоко, без да пророни дума, и излезе от кабинета.
Мария-Антоанета направи крачка да я спре, да я последва, ала непреклонната графиня остави вратата отворена и отиде при брат си в съседния салон.
Филип повика Шарни, улови ръката му и я сложи в дланта на Андре, докато на прага на кабинета, иззад завесата кралицата гледаше мъчителната сцена.
Шарни си тръгна като годеник на смъртта, когото мрачната годеница отвежда. Вървейки, той виждаше как стъпка по стъпка зад него изчезваше завинаги бледата фигура на Мария-Антоанета. Поне така мислеше. Пред вратата на замъка чакаха две каляски. Андре се качи на първата. Точно когато Шарни се готвеше да я последва, новата графиня рече:
— Господине, мисля, че вие заминавате за Пикардия.
— Да, госпожо — отговори Шарни.
— А аз заминавам за мястото, където умря майка ми, графе. Сбогом.
Шарни се поклони, без да отговори. Конете понесоха Андре самичка.
— Вие оставате с мен, за да ми съобщите, че сте мой враг, нали? — каза тогава Оливие на Филип.
— Не, графе — отговори Филип, — вие не сте мой враг, тъй като сте мой зет.
Оливие му подаде ръка, качи се във втората кола и замина. Останал сам, Филип в мъчително отчаяние закърши за миг ръце и с глух глас каза: „Боже мой, запази ли малко радост на небето за тия, които изпълняват дълга си на земята? Радост — повтори тъжно той, поглеждайки за последен път замъка. — Говоря за радост… Каква полза… На друг живот могат да се надяват само ония, които ще намерят горе сърцата, които са ги обичали. Тук, долу, никой не ме е обичал, нямам дори удоволствието да желая смъртта.“
После хвърли към небето изпълнен с болка поглед, кротък упрек на християнин, чиято вяра е разклатена, и изчезна — като Андре, като Шарни — в последната вихрушка на бурята, която изкореняваше един трон и разбиваше честта и любовта на много хора!
Информация за текста
© 1848 Александър Дюма
© 2005 Катя Делибашева, превод от френски
Alexandre Dumas
Le Collier de la Reine, 1848
Сканиране, разпознаване и редакция: Dave, 2009
Издание:
ИК „Труд“, 2005
Художник: Виктор Паунов
