Приготовленията й отнеха едва пет минути. Сърцето й подсказваше, че господин Дойо носи заповедта да замине веднага, както и ще уточни начина как да прекоси Франция едновременно скришом и удобно! Да, кралицата сигурно е намислила да отстрани неприятелката си колкото се може по-бързо. Сега, когато присъдата беше издадена, кралицата навярно се стараеше да дразни неприятелката си колкото се може по-малко, защото окованата пантера е опасна, а какво ли щеше да бъде, когато е свободна? Залъгвана от тези приятни мисли, Жана по-скоро хвръкна, отколкото затича подир ключаря. Той се спусна с нея надолу по малката стълба, по която я бяха водили в заседателната зала. Но вместо да отиде до залата, вместо да завие наляво, за да влезе в канцеларията, тъмничарят свърна към една малка врата, разположена отдясно.
— Къде отивате? — попита Жана. — Канцеларията е тук.
— Елате, елате, госпожо — каза с пресилена любезност ключарят, — господин Дойо ви чака тук.
Той мина напред и придърпа затворничката, която чу как външните резета на масивната врата се затвориха с трясък зад нея. Изненадана, като не виждаше още никого в мрака, Жана не посмя да попита нищо пазача си. Направи две-три крачки и се спря. Някаква синкава светлина придаваше на стаята вид все едно е вътрешност на гроб. Светлината се процеждаше отгоре през старинна решетка и само паяжините, дебел слой вековен прах и няколко бледи лъча даваха слабо отражение по стените.
Жана изведнъж усети студа, усети влагата на тази тъмница, долови нещо ужасно в пламтящите очи на ключаря. Тя все още виждаше само него, тъй като само той и затворничката се намираха в този миг между четирите стени, позеленели от водата, която се процеждаше през решетестите капаци на прозорците. Те бяха плесенясали от въздух, който слънцето никога не стопляше.
— Господине — каза тя, превъзмогвайки чувството на ужас, от което потръпваше, — какво правим тук двамата? Къде е господин Дойо, когото обещахте, че ще видя тук?
Ключарят не отговори нищо и се обърна, сякаш да види дали вратата, през която бяха влезли, се е затворила здраво.
Жана проследи с ужас движението му. Хрумна й мисълта като в черните романи от онова време, че има работа с един от тия тъмничари, зверове, влюбени в своите затворнички, които, когато жертвата им излиза на свобода, стават тирани и предлагат любовта си в замяна на свободата.
Жана беше силна, не се страхуваше от изненади, не беше целомъдрена по душа. Въображението й се бореше успешно с изтънчените прищевки на господин Кребийон-син и Луве. Тя тръгна право към тъмничаря, усмихна се кисело и попита:
— Приятелю, какво искате? Имате ли да ми кажете нещо? Времето на една затворничка, когато свободата й наближава, е ценно време. Вие май сте си избрали за разговори много зловещо място?
Мъжът с ключовете не й отговори, защото не я разбираше. Седна на ъгъла на ниската камина и зачака.
— Но какво правим? — повтори Жана, уплашила се, че има работа с луд.
— Чакаме адвоката Дойо — отговори ключарят.
Жана поклати глава.
— Трябва да признаете — каза тя, — че ако адвокатът Дойо има да ми предава писма от Версай, значи не цени времето си в приемната… Невъзможно е адвокатът Дойо да ме кара да чакам тук. Има нещо друго.
Тя едва довърши думите си, когато една врата, която не бе забелязала, се отвори срещу нея. Тя беше от ония кръгли и подвижни капаци, истински паметници от дърво и желязо, които се отварят към замаскираното от тях дъно и разкриват нещо като кабалистичен кръг, в чийто център човек или картина изглеждат като по магия живи. Зад вратата имаше стъпала, които се спускаха в лошо осветен, но пълен с вятър и хлад коридор, а отвъд него за един-единствен миг, бърз като светкавица, Жана, повдигайки се на пръсти, забеляза голямо колкото площад пространство, а в него навалица от мъже и жени, чиито очи проблясваха. Но, повтаряме, за Жана това беше по-скоро видение, отколкото действителност, тя дори нямаше време да си го обясни. Пред нея се появиха трима души, които се качиха на последното стъпало.
Зад тях, сигурно на долните стъпала, щръкнаха четири щика, бели и остри, подобни на злокобни свещи, които искаха да осветят сцената. Кръглата врата се затвори. В тъмницата, където се намираше Жана, влязоха само тримата мъже.
Жана потърси ключаря, от когото се боеше преди малко, сякаш да си осигури закрилата му срещу тези непознати. Ключарят се прилепи до стената на килията, показвайки така, че иска, че трябва да остане безучастен наблюдател на това, което щеше да се случи.
Преди Жана да се сети да вземе думата, тя й бе отнета. Започна един от тримата, най-младият. Той беше облечен в черно. Имаше шапка на главата и въртеше в ръцете си листове, навити като античната скитала101.
Другите двама подражаваха на ключаря и се криеха от погледите в най-тъмната част на помещението.
— Вие, госпожо — каза непознатият, — сте Жана дьо Сен Реми дьо Валоа, съпруга на Мари-Антоан- Никола граф Дьо ла Мот.
— Да, господине — отговори Жана.
— Родена сте във Фонтен на 22 юли 1756 година?
— Да, господине.
— Живеете в Париж на улица „Ньов Сен Жил“?
— Да, господине… Но защо ми задавате всички тия въпроси?
— Госпожо, съжалявам, че не ме познавате, аз имам честта да бъда секретарят на съда.
— Познавам ви.
— Тогава, госпожо, може ли да изпълня задълженията си в качеството си на такъв, какъвто ме познавате?
— Момент, господине. Какво, ако обичате, ви вменяват в дълг вашите задължения?
— Да ви прочета, госпожо, вашата присъда, произнесена на заседанието на 31 май 1786 година.
Жана трепна. Обгърна всичко с поглед, изпълнен с тревога и подозрение. Не току-така изписваме на второ място думата подозрение, която можеше да изглежда по-слаба от първата. Жана потръпна от неволна тревога. За да се предпази, тя зашари с ужасени очи в мрака.
— Вие сте секретарят Бретон — каза тя, — но кои са господата? Ваши помощници ли са?
Секретарят се канеше да отговори, но ключарят го изпревари, скочи до него и прошепна на ухото му следните думи, пропити със страх или с красноречиво съчувствие:
— Не й казвайте!
Жана чу и погледна по-внимателно двамата мъже. Учуди се, като видя сивкавата дреха с железни копчета на единия, куртката и странната шапчица на другия. Странната престилка, която покриваше гърдите на последния, привлече вниманието на Жана. Престилката изглеждаше обгорена на някои места, а на други — изцапана с кръв и масло. Тя се стъписа. Сякаш се навеждаше да направи смел скок. Секретарят се приближи до нея и каза:
— На колене, ако обичате, госпожо.
— На колене! — възкликна Жана. — На колене! Аз! Аз, една Валоа, на колене!
— Такава е заповедта, госпожо — каза секретарят и се поклони.
— Но, господине — възрази с трагична усмивка Жана, — вие не мислите какво говорите, аз ли трябва да ви науча на закона. Човек пада на колене само когато се покайва.
— Така ли, госпожо?
— Да, така е, господине, човек се покайва само след съдебно решение, което го осъжда на позорящо наказание. Доколкото зная, според френския закон изгнанието не е позорящо наказание, нали?
— Не съм ви казвал, госпожо, че сте осъдена на изгнание — рече сериозно опечален секретарят.
— Тогава — избухна Жана, — на какво съм осъдена?
— Точно това ще узнаете, като изслушате решението на съда, госпожо, а за да го изслушате, ще трябва, ако обичате, най-напред да паднете на колене.
— Никога!
— Госпожо, това е първата точка от дадените ми нареждания.
