Колието на кралицата

двойното решето, някак се смекчаваше от погледа на затворниците. У нея нямаше рязкото сияние на свободното слънце, не можеше да наскърбява ония, които не можеха да излязат. Във всички неща, дори лошите, правени от човека, има хармоничност, която облекчава и позволява преход между мъката и усмивката.

Тъкмо в това помещение, откакто бе затворена в Консиержери, госпожа Дьо ла Мот живееше цял ден заедно с портиерката, сина й и мъжа й. Както казахме, тя имаше гъвкав ум, обаятелен характер. Хорицата я бяха обикнали, тя бе намерила начин да им докаже, че кралицата е главната виновница. Щеше да дойде ден, когато в същото това помещение друга портиерка, също трогната от неволите на една затворничка, щеше да повярва в невинността й, като я видеше търпелива и добра, а тази затворничка щеше да бъде кралицата.

И тъй, госпожа Дьо ла Мот щеше да забрави — както сама казваше — в обществото на портиерката и нейните близки тъжните си мисли и с доброто си настроение щеше да се отплати за добрините към нея. През този ден, когато заседанията бяха прекратени, Жана се върна при добрите хорица, завари ги угрижени и притеснени. Тази хитра жена не бе безразлична към подобни обрати. Тя се надяваше дори на нищото, безпокоеше се от всичко. Напразно се опитваше да измъкне истината от госпожа Юбер, тя и близките й се ограничаваха в общи, банални думи.

През този ден, както казахме, Жана забеляза в ъгъла на камината един абат, от време на време сътрапезник на семейството. Той беше бивш секретар на наставника на граф Дьо Прованс. Човек скромен, язвителен с мярка, който познаваше кралския двор и отдавна не бе идвал в дома на госпожа Юбер. След като госпожа Дьо ла Мот влезе в Консиержери, той отново бе станал редовен гост на семейството. Имаше също двама-трима висши служители от Съдебната палата, които оглеждаха много госпожа Дьо ла Мот, но говореха малко.

Тя поде весело разговора:

— Сигурна съм, че горе се говори по-разпалено, отколкото тук.

На предизвикателството отвърна само слаб шепот на съгласие, откъснал се от устата на портиерката и мъжа й.

— Горе ли? — повтори абатът, като се престори, че нищо не разбира. — Къде точно, госпожо Дьо ла Мот?

— В залата, където разискват съдиите — отговори Жана.

— А, да — каза абатът.

Отново се възцари мълчание.

— Вярвам — каза тя, — че днешното ми държане е направило добро впечатление. Вие сигурно вече знаете това?

— О, да, госпожо — обади се плахо портиерът.

Той стана, като че да прекъсне разговора.

— А какво е вашето мнение, господин абат? — продължи Жана. — Делото ми не се ли очертава добре? Имайте предвид, че не е представено никакво доказателство.

— Вярно, госпожо — каза абатът, — така че можете да се надявате на много.

— Нима? — попита тя.

— Все пак — добави абатът — да предположим, че кралят…

— Е, какво ще направи кралят? — попита живо Жана.

— Ех, госпожо, кралят може да не желае изобличение.

— Значи иска господин Дьо Роан да бъде осъден, което е невъзможно.

— Вярно, трудно е — отвърнаха от всички страни.

— Но в това дело — побърза да вметне Жана, — който казва „господин Роан“, все едно изрича моето име.

— Не, не — продължи абатът, — лъжете се, госпожо. Един обвиняем ще бъде оправдан… Аз мисля и дори се надявам, че това ще бъдете вие. Но ще бъде само един. На краля е нужен виновник, иначе какво ще стане с кралицата?

— Вярно — каза глухо Жана, докачена, че я опровергават дори по отношение на една лъжлива надежда. — На краля е нужен виновник. Е, господин Дьо Роан е толкова подходящ, колкото съм и аз.

След тези думи настана злокобно мълчание, което уплаши графинята.

Абатът пръв го прекъсна.

— Госпожо — рече той, — кралят не е злопаметен и след като се уталожи първоначалният му гняв, няма да мисли вече за миналото.

— А какво наричате уталожен гняв? — попита Жана иронично. — И Нерон, и Тит са изпадали в гняв.

— Присъда… каквато и да е — побърза да вметне абатът, — тя уталожва.

— Каквато и да е! Господине — извика Жана, — това са ужасни думи… Много неопределени… Каквато и да е означава много!

— О, става дума просто за отиване в манастир — отвърна хладно абатът. — Според слуховете, които се носят, тази идея кралят е приел на драго сърце по отношение на вас.

Жана го изгледа с ярост, която веднага отстъпи място на най-силна възбуда.

— Затваряне в манастир! — възкликна тя. — Тоест бавна смърт, позорна в подробностите, жестока смърт, която ще изглежда като проява на милост! Затваряне in pace100, нали? Измъчване чрез глад, студ, наказания! Не, стига страдания, стига срам, стига нещастие за невинната, когато виновната е властна, свободна, уважавана! Смърт веднага, ала смърт, каквато избера аз, свободен съдник, за да бъда наказана, че съм се родила в този подъл свят!

Без да слуша нито увещанията, нито молбите, като не позволи да я спрат, тя отблъсна портиера, събори абата, отстрани госпожа Юбер и се завтече към една етажерка, за да потърси там нож. Тримата успяха да я отклонят, но тя се втурна като пантера, подгонена от ловци, без да се плаши, и като надаваше гневен, неестествено силен вой, нахълта в един кабинет до залата, вдигна огромна фаянсова саксия, в която крееше една повехнала роза, и се удари няколко пъти по главата. Саксията се счупи, в ръката на тази фурия остана едно парче, видяха, че от разрязаната кожа по челото се стича кръв. Портиерката се хвърли разплакана в прегръдките й. Двете седнаха в едно кресло. Обляха я с благоуханна вода, примесена с оцет. След ужасни гърчове тя бе загубила съзнание. Когато дойде на себе си, абатът помисли, жената че се задушава.

— Гледайте! — каза той. — Тази решетка пречи да влиза светлина и въздух. Не може ли клетата жена да подиша малко?

Госпожа Юбер, забравила всичко, притича до един скрин, разположен до камината, извади оттам ключ, отвори решетката и в помещението нахлуха на вълни въздух и живот.

— Аха — каза абатът, — не знаех, че решетката може да се отключва. Защо са нужни толкова предпазни мерки, Боже мой?

— Такова е нареждането! — отвърна портиерката.

— Да, разбирам — добави с подчертано благоразположение абатът, — този прозорец е само на около шест стъпки от земята и гледа към кея. Ако се случи затворници да бягат от Консиержери, минавайки през вашето помещение, те ще се озоват на свобода, без да срещнат нито ключар, нито часови.

— Точно така — потвърди портиерката.

Абатът забеляза с крайчеца на окото си, че госпожа Дьо ла Мот бе чула и разбрала, дори бе трепнала и веднага след като изслуша думите на абата, вдигна очи към скрина, затворен само с една медна дръжка, където портиерката държеше ключа за решетката. Това му бе достатъчно. Присъствието му изглеждаше вече излишно. Той си тръгна. Но после се върна като театрален герой и каза:

— Колко народ на площада! Цялата тълпа стои така упорито откъм Съдебната палата, че няма жива душа на кея.

Портиерът се наведе навън.

— Вярно — каза той.

— Да не мислят — продължи абатът, като че ли госпожа Дьо ла Мот не можеше да го чуе, а тя го чуваше много добре, — да не смятат, че присъдата ще бъде издадена през нощта? Не, нали?