Но само четиринайсет съветници приеха напълно мнението на главния прокурор и в съда настъпи разцепление. Пристъпи се към последния разпит, почти безполезна процедура с такива обвиняеми, тъй като тя целеше да предизвика самопризнания преди присъдата, а не можеше да се иска нито мир, нито отдих от ожесточените противници, които се бореха отдавна. Те искаха не толкова собственото си оправдание, колкото осъждането на тяхната страна.
Според обичая обвиняемият трябваше да се яви пред съдиите, седнал на малка дървена скамейка, скромна, унизителна, срамна седалка, опозорена от досега на обвиняемите, които от тази скамейка бяха отишли на ешафода.
Точно там дойде да седне фалшификаторът Вилет, който със сълзи и молби поиска прошка. Той каза всичко, което беше известно, дума по дума, че е виновен за фалшификация, виновен в съучастие с Жана дьо ла Мот. Заяви, че покаянието му, угризението на съвестта му са вече за него мъчение, способно да обезоръжи съдиите.
Никой не се интересуваше за него, беше и изглеждаше чисто и просто един безчестник. Освободен от съда, той се върна просълзен в килията си в Консиержери.
След него на входа на залата се появи госпожа Дьо ла Мот, водеше я Фремен, секретарят на съда. Тя беше с наметалце, облечена с батистена риза, носеше боне от газ без панделка, вид бял газ закриваше лицето й, а косата й не беше напудрена. Жана направи силно впечатление на присъстващите. Преди малко бе положена на първото от отредените й оскърбления — накарали я бяха да мине през малката стълба като обикновените престъпници. Топлината в залата, шумът от разговорите, движението на главите, които се клатеха от всички страни, започнаха да я смущават, а очите й замигаха за миг, сякаш да свикне с блясъка на цялото множество.
Същият секретар, който я държеше за ръката, я заведе бързо до подсъдимата скамейка, разположена в средата на полукръглия подиум и подобна на оня малък зловещ блок, който наричат дръвник, когато се издига на ешафод вместо в заседателна зала.
Като видя седалката на позора, предназначена за нея, която се гордееше да се нарича Валоа, и да държи в ръцете си съдбата на една кралица на Франция, Жана дьо ла Мот пребледня, хвърли гневен поглед наоколо, сякаш да сплаши съдиите, които си позволяваха тази обида, но вместо състрадание срещна навред твърда воля и любопитство, тя потисна яростното си възмущение и седна, за да не помислят, че се строполява на подсъдимата скамейка.
При разпитите забелязаха, че тя забулва отговорите си в оная неяснота, от която враговете на кралицата можеха да извлекат повече полза, за да защитят мнението си. Жана не уточни нищо, само твърдеше, че е невинна, и принуди председателя да й отправи въпрос за съществуването на писмата, които според нея кардиналът писал на кралицата, и на писмата, които кралицата писала на кардинала.
Всичката отрова на змията се изля в отговора на този въпрос. Най-напред Жана заяви, че не желае да злепоставя кралицата, и добави, че никой по-добре от кардинала не може да отговори на въпроса.
— Поканете го — каза тя — да представи писмата или копия от тях, за да ги прочете и да задоволят вашето любопитство. Що се отнася до мен, не мога да твърдя дали писмата са писани от кардинала до кралицата, или са писани от кралицата до кардинала. Намирам едните за прекалено свободни и фамилиарни от страна на една кралица към поданик; намирам другите за прекалено непочтителни от поданик, предназначени за една кралица.
Дълбокото, ужасно мълчание, с което бе посрещната тази нападка, сигурно показа на Жана, че е вдъхнала само ужас у враговете си, страх у сподвижниците си, недоверие у безпристрастните съдии. Тя напусна подсъдимата скамейка единствено с приятната надежда, че кардиналът също ще седне като нея. Това отмъщение, така да се каже, й беше достатъчно. Когато се обърна да погледне за последен път скамейката на позора, на която принуждаваше Роан да седне след нея, тя не я видя вече, защото по нареждане на съда разсилните вече бяха я махнали и заменили с кресло. Яростно ръмжене се изтръгна от гърдите й, тя изскочи от залата и захапа свирепо ръцете си.
Мъчението й започваше. Кардиналът на свой ред се приближи бавно. Той току-що бе слязъл от каляска, голямата врата се бе отворила за него. Придружаваха го двама разсилни и двама секретари на съда. До него крачеше управителят на Бастилията.
При влизането му от скамейките в съда се разнесе продължителен шепот на съчувствие и уважение. Откликна му мощно ръкопляскане отвън. Народът поздравяваше обвиняемия и се застъпваше за него пред съдиите.
Принц Луи бе блед, много развълнуван. Облечен в дълга церемониална одежда, той се представяше с уважението и снизходителността, дължими на съдиите от един обвиняем, който приема тяхната юрисдикция и се осланя на нея.
Посочиха креслото на кардинала, чиито очи се страхуваха да се насочат към ограденото място. Председателят му кимна за поздрав и го насърчи с думи, а целият съд благосклонно го помоли да седне, което още повече засили бледността и вълнението на обвиняемия.
Когато взе думата, треперливият му, прекъсван от въздишки глас, смутените му очи, смиреното му държане развълнуваха дълбоко състрадателната аудитория. Той обясняваше бавно, представи по-скоро оправдания, отколкото доказателства, по-скоро настоятелни молби, отколкото разсъждения, и като се спря внезапно, той, красноречивият, сладкодумният, с онази скованост на ума и на смелостта си произведе по- силно въздействие, отколкото всякакви защитни речи и всякакви аргументи.
След това се яви Олива, клетото момиче се оказа отново на подсъдимата скамейка. Мнозина потръпнаха, като видяха този жив образ на кралицата върху позорната седалка, заемана по-рано от Жана дьо ла Мот — призракът на Мария-Антоанета, кралица на Франция, на подсъдимата скамейка за крадли и фалшификаторки ужаси и най-отявлените врагове на монархията. Гледката също привлече мнозина досущ като кръв, която дават да вкуси тигър. Отвред си казваха, че горката Олива току-що бе оставила в канцеларията на съда детето си, което тя кърмеше, и когато вратата се отвори, ревът на сина на господин Бозир болезнено пледираше в полза на майка си.
След Олива се яви Калиостро, най-малко виновният от всички. Той не бе поканен да седне, макар че креслото стоеше до скамейката. Съдът се страхуваше от защитната реч на Калиостро. Един привиден разпит, прекъсван от „добре!“ на председателя Алигр, задоволи изискванията на формалностите.
Накрая съдът съобщи, че дебатите приключват и че започва обсъждането. Тълпата се изниза бавно по улиците и кейовете, заричайки се да се върне вечерта, за да чуе присъдата, която, казваха, скоро ще бъде произнесена.
96.
За една решетка и за един абат
След края на дебатите, след отзвука от разпита и вълненията на подсъдимата скамейка всички затворници за нощта бяха настанени в Консиержери. Тълпата, както казахме, дойде вечерта да застане на мълчаливи възбудени групи на площада пред Съдебната палата, за да чуе веднага новината, щом бъде издадена присъдата. В Париж, чудно, тълпата научава тъкмо големите тайни, преди те да станат известни в пълното им развитие.
И тъй, тълпата чакаше, посръбвайки от анасоновия сок, който амбулантните търговци продаваха под първия свод на Понт-о-Шанж. Беше топло. Юнските облаци се влачеха тежко един след друг като кълба гъст дим. Небето на хоризонта просветваше от време на време от бледи проблясъци.
Докато кардиналът, на когото бе оказано благоволението да може да се разхожда по терасите, свързващи кулите, разговаряше с Калиостро за вероятния успех на взаимната им защита, докато в килията си Олива галеше малкото си дете и го люлееше на ръце, докато в стаичката си Рето със сухи очи гризеше ноктите си и броеше мислено обещаните от господин Дьо Кросън екю и ги сравняваше като обща сума с месеците на затвор, обещавани му от върховния съд, Жана, оттеглила се в стаята на портиерката госпожа Юбер, се опитваше да разсее с малко шум и малко движение пламналата си глава.
Тази стая с висок таван, обширна като зала, застлана с плочи като галерия, се осветяваше откъм кея от голям островръх прозорец. Малките стъкла на прозореца спираха по-голямата част от светлината и тъй като дори в тази стая, където живееха свободни хора, се бояха от свободата, една огромна желязна решетка, прикрепена отвън, върху самите стъкла, усилваше мрака поради кръстосаните железни пръчки и оловната мрежа, които обрамчваха всяко ромбовидно стъкло. Впрочем светлината, която се процеждаше през