компания с кардинала. Това изявление оневиняваше Мария-Антоанета, ако можеше да се вярва на думите на жена, обвинена във фалшификация и кражба. Но от тази гледна точка оправдаването изглеждаше като услуга, а кралицата не можеше да търпи да бъде оправдавана по тази начин.
Точно когато Жана кресна с все сила, че никога не е била нощем във Версайския парк и че никога нищо не е виждала или знаела за личните отношения между кралицата и кардинала, се появи Олива — живо свидетелство, което промени мнението и събори цялата постройка от лъжи, натрупани от графинята.
Как не бе погребана под развалините? Как се изправи, още по-ужасна и изпълнена с омраза? Това явление не можем да го обясним единствено с волята й, ще го обясним със съдбоносното й влияние върху кралицата. Какъв страшен удар за Олива, изправена очи в очи пред кардинала! Най-после господин Дьо Роан разбираше, че е бил подло изигран! Този човек, изпълнен с деликатност и благородни чувства, откриваше, че една авантюристка, сдружена с една измамница, го бе подвела да презре открито кралицата на Франция, една невинна жена, която той обичаше!
Въздействието на тази среща върху господин Дьо Роан щеше да бъде според нас най-драматичната и най-важната сцена в аферата, ако приближавайки се до историята, не попадахме в кал, кръв и ужас. Когато господин Дьо Роан видя Олива, мнимата кралица, и си спомни за розата, стиснатата ръка и Аполоновите бани, той пребледня и щеше да пролее кръвта си в нозете на Мария-Антоанета, ако в този миг бе видял кралицата до другата. Колко извинения, колко угризения се изтръгнаха от душата му, за да очистят заедно със сълзите му последното стъпало на трона, върху който един ден бе излял презрението си, съжалявайки за една пренебрегната любов!
Ала това утешение не му бе позволено, не можеше да приеме приликата на Олива, без да признае, че обича истинската кралица. Признаването на грешката беше обвинение, позор. Остави Жана да отрича всичко. Той мълчеше. А когато господин Дьо Бретьой поиска с господин Дьо Кросън да накара Жана да обясни по-нашироко, тя каза:
— Най-добрият начин да се докаже, че кралицата не се е разхождала в парка нощем, е да представят една жена, която прилича на кралицата и която твърди, че е била в парка. Представена е, добре.
Подлото подмятане беше сполучливо. То още веднъж отричаше истината. Понеже Олива в своето чистосърдечно безпокойство даваше всички подробности и всички доказателства, понеже не пропускаше нищо и беше много по-убедителна от графинята, Жана прибягна до едно отчаяно средство — тя призна. Призна, че кардиналът я завел във Версай, че Негово превъзходителство искал на всяка цена да се види с кралицата, да я увери в своята почтителна привързаност — призна, понеже усети, че тук се крие изходът, иначе трябваше да отрича всичко, призна, понеже, ако обвинеше кралицата, значеше да се съгласи, че са й помагали всички врагове на кралицата, а те бяха многобройни.
Тогава за десети път в този пъклен процес ролите се смениха. Кардиналът играеше ролята на измамения, Олива — на проститутка без поезия и разум, Жана — на интригантка. Тя не можеше да си избере по-добра роля. Но тъй като за успеха на този коварен план кралицата също трябваше да играе някаква роля, дадоха й най-неприятната, най-гнусната, най-злепоставящата за кралското достойнство — на лекомислена кокетка, на гризетка, която се занимава с измами. Мария-Антоанета стана Доримена, която заговорничи с Фросина против господин кардинала Журден92.
Жана заяви, че разходките ставали със съгласието на Мария-Антоанета, която, скрита зад една беседка, подслушвала страстните словоизлияния на влюбения господин Дьо Роан и примирала от смях. Ето какво избра като своя последна защита тази крадла, която знаеше вече къде да скрие кражбата си — кралската мантия, направена в чест на Мария-Терезия.
Кралицата рухна под това последно обвинение, защото не можеше да докаже, че то не е вярно. Не можеше, защото Жана я изкара из търпение, като заяви, че ще обнародва всички любовни писма, писани от господин Дьо Роан до кралицата, и че той действително притежавал тези писма, горящи от безумна страст. Не можеше, защото госпожица Олива твърдеше, че Жана я набутала във Версайския парк, но тя нямаше доказателство дали някой е подслушвал, или не е подслушвал зад беседките. И най-после кралицата не можеше да докаже своята невинност, понеже мнозина имаха интерес да вземат за истина гнусните лъжи.
93.
И последната надежда е изгубена
От начина, по който Жана бе оплела делото, виждаме, че ставаше невъзможно да се разкрие истината. Уличена неопровержимо от двадесет показания на заслужаващи доверие хора, че е откраднала диамантите, Жана не можеше да допусне да я смятат за обикновена крадла. Срамът трябваше да го понесе и някой друг освен нея. Тя се убеждаваше, че шумът около скандала във Версай така добре ще потули нейното, на графиня Дьо ла Мот, престъпление, че ако я осъдят, присъдата щеше да удари най-напред кралицата.
Ала сметката й излезе крива. Кралицата посрещна уверено разискванията по двойното дело, а кардиналът изтърпя разпита, съдиите и скандала. Така те отнеха на противницата си ореола на невинност, с който тя бе решила да украси цялата си лицемерна сдържаност. Но, чудно, публиката щеше да види как пред нея се развива един процес, в който всички бяха виновни, дори тия, които правосъдието щеше да оправдае.
След безброй очни ставки, при които кардиналът винаги беше спокоен и вежлив дори с Жана, а Жана се показа необуздана и вредна за всички, общественото мнение изобщо и мнението на съдиите в частност се изграждаше неумолимо. Почти невъзможни бяха всякакви инциденти, изчерпиха се всички разкрития. Жана забеляза, че не бе оказала никакво въздействие върху съдиите. В тишината на тъмницата тя прецени всичките си сили, всичките си надежди. Всички, които заобикаляха господин Дьо Бретьой или му служеха, съветваха Жана да пази кралицата и да обвинява безмилостно кардинала.
Всички близки до кардинала влиятелни семейства, съдии, свързани със сензационния процес, духовенството, разполагащо с всевъзможни средства, съветваха госпожа Дьо ла Мот да каже цялата истина, да разобличи интригите на двора и да вдигне такъв шум, че да зашемети болезнено коронованите глави.
Тази страна се опитваше да сплаши Жана, изтъкваше й отново, че повечето съдии клонят към кардинала, което тя знаеше отлично, че тя ще се съсипе безполезно в борбата, и добавяше, виждайки я почти свършила, че по-добре е да я осъдят за случая с диамантите, отколкото по престъпления за оскърбление на държавния глава — кърваво чудовище, дремещо на дъното на феодалните закони, което никога не излиза наяве в един процес, без да повлече след себе си смъртта.
Тази страна изглеждаше сигурна в победата. Възторгът на народа се проявяваше едновременно с благоразположение към кардинала. Мъжете се възхищаваха на търпението му, а жените — на дискретността му. Мъжете се възмущаваха, че е бил подло измамен, жените не искаха да вярват. За много хора Олива, макар и жива с приликата и признанията си, никога не бе съществувала или ако съществуваше, кралицата я бе измислила нарочно за случая.
Жана размишляваше върху всичко това. Нейните адвокати я изоставяха, съдиите й не криеха отвращението си, Роановци я обвиняваха разпалено, общественото мнение я презираше. За да обезпокои съдиите, да уплаши приятелите на кардинала, да засили всеобщата омраза срещу Мария-Антоанета, тя реши да нанесе последен удар. Трябваше да си послужи със следното средство:
Що се отнася до кралския двор, да ги убеди, че тя непрекъснато е щадила кралицата и че ще разкрие всичко, ако я поставеха натясно.
Що се отнася до кардинала, трябваше да ги убеди, че тя мълчи само за да подражава на неговата деликатност, но проговори ли той, подтиквана от неговия пример, тя също щяла да заговори и че и двамата едновременно ще разкрият своята невинност и истината.
Всъщност това беше само извадка от поведението й по време на процеса. Но трябва да кажем, всяко известно ястие може да се освежи с нови подправки. Ето какво измисли графинята, за да подобри двете си тактики. Тя написа писмо до кралицата, писмо, чието съдържание само по себе си показва характера и целта му:
