Лафайет гледаше учудено оратора. Той бе видял безредиците, бе плакал при убийствата, ала сега за първи път вълната на революцията наистина го удари в лицето.
Тази възможност, която съзираше народът, да се лиши от краля, го удиви, нещо повече — обърка го.
— Е, какво! — извика той. — Значи възнамерявате да обявите война на Луи XVI и да го принудите да ни изостави?
— Генерале — отвърна ораторът, — ние обичаме и почитаме краля. Бихме съжалявали, ако ни напусне. Но ако все пак това се случи, имаме дофина.
— Господа, господа — каза Лафайет, — внимавайте какво правите. Вие посягате на короната, а мой дълг е да не го допусна.
— Генерале — заяви националният гвардеец, покланяйки се, — ще дадем за вас и последната си капка кръв. Народът обаче е нещастен. Изворът на злото е във Версай, налага се да отидем и да доведем краля в Париж. Народът го иска.
Лафайет осъзна, че ще трябва да поеме риска. Това беше необходимост, пред която никога не бе отстъпвал.
Той слезе на площада пред Кметството, желаейки да се обърне с реч към народа, ала виковете: „Към Версай! Към Версай!“, заглушиха гласа му.
Изведнъж силен ропот се понесе откъм улица „Ваньори“. На свой ред Байи идваше в Кметството.
При вида на кмета възгласите: „Хляб! Хляб! Към Версай! Към Версай!“, избухнаха от всички страни.
Без кон, изгубен сред тълпата, Лафайет усети, че вълната се надига все повече и повече и ще го погълне.
Той се добра до коня си с усърдие, подобно на онова, с което корабокрушенецът се стреми да се хване за някоя скала.
Метна се на седлото и се отправи към парадното стълбище; но пътят бе преграден; между него и Кметството бяха изникнали стени от хора.
— По дяволите, генерале! — крещяха те. — Вие ще останете с нас.
Призивите „Към Версай! Към Версай!“ не секваха.
Лафайет се двоумеше. Да, без съмнение, явявайки се във Версай, той би могъл да бъде много полезен на краля; ала ще съумее ли да обуздае цялата тази тълпа, която го тласка натам? Ще овладее ли тази стихия, накарала го да загуби почва под краката и да се бори за собственото си спасение?
Изведнъж един мъж се спусна по стълбището с писмо в ръка, разбута множеството, боравейки толкова успешно с ръце, колене и най-вече с лакти, че стигна до Лафайет.
Този мъж бе неуморимият Бийо.
— Вземете, генерале — рече му. — Това е от Тристате.
Така наричаха общинските съветници.
Лафайет счупи печата и се опита да прочете мълком писмото; но двайсет хиляди гласа настояха едновременно:
— Писмото! Писмото! Писмото!
И той бе принуден да го прочете на висок глас. Направи знак да млъкнат. В същия миг като по чудо настъпи тишина наместо оглушителната врява и без да пропуска нито дума, Лафайет прочете следното:
Предвид обстоятелствата, волята на народа и препоръката на господин главнокомандващия, която бе невъзможно да се пренебрегне, Общината упълномощава главнокомандващия и му нарежда да потегли към Версай. Четирима комисари от Общината ще го придружат.
Бедният Лафайет
Тогава, пребледнял, генералът повтори: „Към Версай!“341
Петнайсет хиляди мъже го последваха с устрем, по-сдържан, но по-страшен от ентусиазма на жените, тръгнали като авангард.
Целият този народ трябваше да се събере във Версай, за да поиска от краля трохите хляб, паднали от трапезата на телохранителите по време на оргията на 1 срещу 2 октомври.
51.
Версай
Както винаги, във Версай изобщо не знаеха какво става в Париж.
След сцените, които описахме и от които на другия ден кралицата бе изразила открито задоволството си, тя си отдъхваше.
Мария-Антоанета разполагаше с армия, с фанатизирани привърженици, беше преброила враговете си и желаеше да започне борбата.
Не трябваше ли да си отмъсти за поражението на 14 юли? Не трябваше ли да накара двора да забрави, а и тя самата да забрави това пътуване на краля до Париж, от което той се завърна с трицветна кокарда на шапката си?
Горката жена! Дори и не подозираше за пътуването, към което скоро щеше да бъде тласната.
След спречкването с Дьо Шарни повече не му бе проговорила. Преструваше се, че се отнася към Андре със старото приятелство, за миг помръкнало в сърцето й — завинаги угаснало в сърцето на съперницата й.
Кралицата даже и не поглеждаше Дьо Шарни, освен ако не бе принудена да го потърси по служба или да му нареди нещо.
Това не означаваше, че семейството е в немилост, понеже същата сутрин, когато парижаните се отправяха към Версай, Нейно величество беше разговаряла сърдечно с младия Жорж Дьо Шарни, втория от тримата братя, онзи, който за разлика от Оливие й бе дал толкова войнствени съвети при вестта за превземането на Бастилията.
Действително около девет часа сутринта младият офицер прекосяваше галерията, за да съобщи на началника на ловната свита, че кралят ще ловува, когато Мария-Антоанета, току-що изслушала литургията в параклиса, го съзря и повика:
— Накъде тичате така, господине? — попита тя.
— Вече не тичам наникъде, откакто забелязах Ваше Величество — отвърна Жорж. — Напротив, спрях се и очаквах смирено да ми окаже честта да се обърне към мен.
— Това не пречи да ми отговорите, къде отивате, господине?
— Мадам — поклони се Жорж, — аз съм от ескорта. Негово величество тръгва на лов и аз трябва да получа заповедите на началника на свитата за местата на срещите.
— А! Кралят днес пак ще ходи на лов — каза кралицата, гледайки облаците, които се носеха, надвиснали и черни, откъм Париж. — Ще сбърка. Времето явно крие заплаха, нали, Андре?
— Да, мадам — кимна разсеяно младата жена.
— Не сте ли на същото мнение, господине?
— Така е, мадам. Но кралят настоява.
— Нека волята на краля се изпълни, в горите и по пътищата — отвърна Мария-Антоанета с онази присъща й веселост, която нито сърдечните мъки, нито политическите събития, нито двете заедно успяваха да заличат.
После сниши глас, накланяйки се към Андре:
— Това е, което му остава.
И добави високо към Жорж:
— Можете ли да ми кажете, господине, къде ловува кралят?
— В гората на Мьодон, мадам.
— Е, придружете го и бдете над него.
В този момент бе влязъл граф Дьо Шарни. Той се усмихна благо на Андре и като поклати глава, осмели
