господин Жорж Дьо Шарни, стрелят по председателя на Националното събрание и депутацията, която той води при вас.
— Невъзможно! — сви вежди Луи XVI.
— Чуйте виковете на онези, които убиват. Вижте, вижте, всички бягат.
— Наредете да отворят вратите! — отсече кралят. — Ще приема депутацията.
— Но, сир! — възнегодува кралицата.
— Наредете да отворят — настоя Луи XVI. — Дворците на кралете са място за убежище.
— За жалост само не и за кралете — отбеляза Мария-Антоанета.
53.
Вечерта на 5 срещу 6 октомври345
Дьо Шарни и Жилбер се втурват по стъпалата.
— В името на краля! — извиква единият.
— В името на кралицата! — извиква другият.
И двамата добавят:
— Отворете вратите.
Но тази заповед не е изпълнена така бързо, та председателят на Националното събрание да не бъде повален и тъпкан с крака.
До него две от жените от депутацията падат ранени.
Жилбер и Дьо Шарни се спускат напред; пътищата на тези двама мъже — единият от висшите слоеве на обществото, другият от низините — са се пресекли.
Единият иска да спаси кралицата от любов към нея, другият иска да спаси краля от любов към монархията.
Портите се отварят и жените се устремяват в двора; те се хвърлят към гвардейците и войниците от Фландърския полк; заплашват, умоляват, ласкаят. Има ли начин да се устои на жени, които молят мъже в името на техните майки и сестри!
— Път, господа, път на депутацията! — призовава Жилбер.
И всички редици се разтварят, за да пропуснат Муние и клетите жени, които той ще представи на краля.
Кралят, предупреден от Дьо Шарни, който е взел преднина, очаква депутацията в стаята, съседна на параклиса.
Муние ще говори от името на Събранието.
Луизон Шамбри, онази девойка, събрала шествието с барабана си, ще говори от името на жените.
Муние казва няколко думи на краля и му представя младата цветарка.
Тя прави крачка напред, иска да говори, ала не е в състояние да произнесе друго освен:
— Сир, хляб!
И губи свяст.
— Помощ! — извиква Луи XVI. — Помощ!
Андре се впуска и поднася своя флакон на краля346.
— Ах, мадам! — обръща се Дьо Шарни към кралицата с упрек в гласа.
Мария-Антоанета пребледнява и се оттегля в покоите си.
— Пригответе екипажите — нарежда тя, — кралят и аз заминаваме за Рамбуйе.
В това време бедното момиче идва на себе си; виждайки, че е в ръцете на краля, който я кара да вдиша соли, тя изпуска вик от срам и понечва да му целуне ръка.
Но той я възпира.
— Хубаво дете — казва й, — оставете ме да ви прегърна, вие го заслужавате.
— О, сир, сир! Понеже сте така добър, дайте заповед! — проплаква девойката.
— Каква заповед? — пита кралят.
— Да докарат житото, за да се свърши с глада.
— Дете мое — поклаща глава Луи XVI, — много ми се иска да подпиша заповедта, за която ме молите, ала наистина се страхувам, че няма да ви послужи особено.
Кралят сяда до една маса и започва да пише, когато изведнъж се чува единичен изстрел, последван от силна пушечна стрелба.
— Ах, Боже мой! Боже мой! — извиква кралят. — Какво има пак? Вижте какво става, господин Жилбер.
Даден е бил втори залп срещу друга група жени и тъкмо той е предизвикал единичния изстрел и пушечната стрелба.
Изстрелът е дошъл от човек от народа и е уцелил в ръката господин Савониер, гвардейски лейтенант, в момента, когато тази ръка се е вдигнала, за да удари млад войник, побягнал към една барака, който с двете си разперени и голи ръце бранел жена, паднала на колене зад него347.
На този пушечен изстрел гвардейците отвръщат с пет-шест изстрела от карабина.
Два куршума са улучили — една от жените се е строполила мъртва.
Друга отнасят тежко ранена.
Народът отговаря на атаката и на свой ред двама гвардейци се свличат от конете.
В същия миг се разнасят викове: „Път! Път!“. Това са мъжете от предградието Сент Антоан, които прииждат, влачейки три оръдия, готови за стрелба.
За щастие вали проливен дъжд и фитилът напразно е доближен до барута — навлажненият барут отказва да се възпламени.
Един глас прошепва в ухото на Жилбер: „Господин Дьо Лафайет пристига, намира се на не повече от половин левга оттук.“
Докторът напусто се мъчи да разбере откъде идва известието; ала откъдето и да е дошла, новината е добра.
Той се оглежда наоколо и забелязва кон без ездач; това е конят на един от убитите гвардейци348.
Жилбер се мята на седлото и потегля в галоп по посока на Париж.
Вторият кон без ездач тръгва подире му; но едва е изминал двайсетина крачки, когато е хванат за юздата и спрян. Докторът решава, че са отгатнали намерението му и че искат да го преследват. Хвърля един поглед зад себе си, отдалечавайки се.
Никой обаче не е и помислял за това, хората са гладни. Мислят да ядат и заколват животното с удари на нож.
Конят пада и за секунди е нарязан на двайсетина парчета.
Междувременно и на краля са пошушнали: „Господин Дьо Лафайет е близо.“
Той току-що е подписал на Муние
Току-що е подписал на Луизон Шамбри заповедта да докарат житото.
Въоръжени с декларацията и заповедта, които, както смятат, би трябвало да успокоят духовете, Майар, Луизон Шамбри и хиляди жени поемат обратно към Париж.
При първите къщи на града срещат Лафайет, който, подтикван от Жилбер, препуска с все сила, водейки националната гвардия.
— Да живее кралят! — извикват Майар и жените, размахвайки над главите си двата документа.
— Ама какви ми ги разправяте вие за опасностите, грозящи Негово величество? — учудва се Лафайет.
— Хайде, хайде, генерале — настоява докторът. — Сам ще прецените.
И Лафайет бърза.
Националната гвардия влиза във Версай с биещи барабани. В този момент кралят усеща, че някой почтително докосва ръката му.
