Да последваме най-напред онези, които се устремяват към покоите на владетеля.
Виждали сте как се надигат вълните при прилив, нали? Е, добре! Народната вълна е подобна, с тази разлика, че само приижда, без да отстъпва.
Цялата стража на краля в момента се състои от часовия, който бди пред вратата, и от един офицер, изскочил стремглаво от преддверието, въоръжен с алебарда, която току-що е изтръгнал от уплашения швейцарец.
— Кой там? — пита часовият. — Кой там?
И понеже не получава отговор, а вълната продължава да тътне, изкрещява за трети път:
— Кой там?
И се прицелва.
Офицерът съзнава какво би последвало от един изстрел, даден в апартамента; с рязък жест той отклонява пушката на часовия, хвърля се срещу нападателите и прегражда стълбището с алебардата си.
— Господа! Господа! — извиква. — Какво искате?
— Нищо, нищо — отвръщат присмехулно множество гласове. — Хайде, оставете ни да минем. Ние сме добри приятели на Негово Величество.
— Добри приятели сте на Негово Величество, а му носите война.
Този път отговор няма… Само зловещ смях, нищо друго. Един мъж хваща дръжката на алебардата и за да застави офицера да я пусне, впива зъби в ръката му.
Офицерът изтръгва алебардата от своя противник и като улавя дръжката от дъб в двата края, стоварва я с все сила връз главата на мъжа и му сцепва черепа.
От свирепия удар алебардата се строшава на две.
И офицерът вече има две оръжия — една тояга и един кинжал.
С тоягата той прави мулине358, с кинжала пробожда.
В това време часовият отваря отново вратата на преддверието и вика за помощ.
Излизат петима или шестима гвардейци.
— Господа, господа — призовава часовият, — на помощ на господин Дьо Шарни, на помощ!
Начаса сабите са извадени от ножниците, за миг блясват на светлината на лампата в горната част на стълбището и яростно се размахват отляво и отдясно на Шарни, посичайки нападателите.
Чуват се болезнени стонове, бликва кръв, вълната отстъпва, като се сурва по стъпалата, които сега открива, отдръпвайки се, и които се оказват алени и хлъзгави.
Вратата на преддверието се отваря за трети път и часовият извиква:
— Приберете се, господа, кралят нареди.
Гвардейците се възползват от смута, настанал сред тълпата. Те се хвърлят към вратата. Шарни влиза последен. Вратата се захлопва, двете широки резета щракват в гнездата си. Хиляди удари се посипват едновременно върху тази врата; зад нея струпват маси, столове, табуретки. Десет минути все ще устои.
Десет минути! През тези десет минути ще дойде подкрепление.
Да видим какво става при кралицата.
Втората група се е насочила към малкия апартамент, ала стълбата е тясна и едва двама души могат да минат редом по коридора. На пост е Жорж Дьо Шарни.
На третото „Кой там?“, останало без отговор, той стреля. При звука от изстрела вратата се отваря. Андре359 подава глава, бледа, но спокойна.
— Какво има? — пита тя.
— Мадам — извиква Жорж, — спасете Нейно величество, дошли са да я похитят. Сам съм срещу хиляди. Това няма значение, ще издържа възможно най-дълго, побързайте! Побързайте!
После, понеже нападателите налитат отгоре му, той дръпва вратата, добавяйки:
— Затворете резето, затворете го! Бъдете спокойна, ще живея достатъчно дълго, за да дам време на Нейно Величество да избяга.
И като се обръща, пронизва с байонета си първите двама, на които се натъква в коридора.
Кралицата е чула всичко и когато Андре влиза в спалнята й, заварва я станала.
Две от приближените й, мадам Ожие и мадам Тибо, я обличат припряно.
Сетне, полуоблечена, я избутват към апартамента на краля по таен коридор, докато Андре, все така невъзмутима и сякаш равнодушна към опасността, грозяща самата нея, затваря с резетата една подир друга вратите, през които минава по стъпките на обърканата Мария-Антоанета.
55.
Сутринта360
Един човек чакаше кралицата на прага на апартамента на Луи XVI.
Този човек бе Шарни, целият окървавен.
— Кралят! — извика Мария-Антоанета, като видя поаленелите дрехи на младия мъж. — Кралят, господине! Вие ми обещахте да спасите краля!
— Кралят е спасен, мадам — отвърна Шарни.
И взирайки се през вратите, които кралицата бе оставила отворени по пътя от апартамента си до Залата с овалния прозорец, където в този момент се намираха принцесата, дофинът и неколцина телохранители, той се готвеше да попита за Андре, когато срещна погледа на владетелката.
Този поглед спря думите на устните му.
Но той бе проникнал в сърцето на Шарни.
Нямаше нужда да говори, Мария-Антоанета отгатна мисълта му.
— Тя идва, бъдете спокоен — каза.
Сетне изтича при дофина и го взе в обятията си.
Наистина Андре затваряше последната врата и на свой ред влизаше в Залата с овалния прозорец.
Андре и Шарни не размениха нито дума.
Усмивката на единия отвърна на усмивката на другия, това бе всичко.
Странно нещо! Тези две сърца, разделени толкова дълго, започваха да бият в съзвучие.
През това време кралицата гледаше наоколо; и сякаш доволна да хване Шарни в лъжа, попита:
— Кралят? Кралят?
— Кралят ви търси, мадам — отговори спокойно младият мъж. — Той тръгна към вас по един коридор, докато вие дойдохте по друг.
В миг се чуха яростни викове от съседната зала.
Това бяха убийците, които крещяха: „Долу Австрийката! Долу Месалина! Долу мадам Вето! Да я удушим, да я обесим!“
Прогърмяха два пистолетни изстрела и два куршума пробиха вратата на различна височина.
Единият премина току над главата на дофина и се заби в ламперията.
— О, Боже мой! Боже мой! — потръпна кралицата, падайки на колене. — Ние всички ще умрем.
По знак на Шарни петимата или шестима гвардейци направиха с телата си защитна стена около Мария- Антоанета и двете кралски деца.
В този момент се появи Луи XVI, с бледо лице и очи, пълни със сълзи; той викаше кралицата, както кралицата го бе викала. Забеляза я и се хвърли в прегръдките й.
— Спасен! — промълви тя. — Спасен!
— От него, мадам — рече кралят, посочвайки Шарни. — И вие също сте спасена…
— От брат му! — отвърна кралицата.
— Господине — каза Луи XVI на графа, — ние дължим твърде много на вашето семейство, за да можем някога да ви се отплатим.
Мария-Антоанета срещна погледа на Андре и извърна глава, изчервявайки се.
Ударите на нападателите вече отекваха по вратата.
— Е, господа — поде Шарни, — трябва да издържим един час. Ние сме седмина, ще им е нужен поне час, за да ни убият, ако се защитаваме добре. Не е възможно дотогава да не дойдат на помощ на Техни величества.
