Той се извръща и вижда Андре.
— А! Това сте вие, мадам Дьо Шарни! — възкликва. — Какво прави кралицата?
— Сир, кралицата ви умолява да тръгвате, да не чакате парижаните. Начело на гвардейците и на Фландърския полк ще минете навсякъде.
— Такова ли е и вашето мнение, господин Дьо Шарни? — пита Луи XVI.
— Да, сир, ако смятате, че ще съумеете да прекосите границата, ако ли не…
— Ако ли не?
— По-добре да останете.
Кралят поклаща глава.
Той остава не защото има куража да остане, а защото няма сили да тръгне.
И проронва едва доловимо:
— Крал беглец! Крал беглец!
После се обръща към Андре:
— Идете да кажете на кралицата да замине сама.
Андре отива да изпълни поръчението.
Пет минути по-късно влиза Мария-Антоанета и застава до краля.
— Защо дойдохте, мадам? — пита Луи XVI.
— За да умра заедно с вас, господине — отговаря тя.
— Ах! — прошепва Шарни. — Ето в какви мигове е наистина хубава.
Кралицата потръпва, чула е думите му.
— Действително мисля, че е по-добре да умра, отколкото да живея — изрича, гледайки го.
Тогава стъпките на националните гвардейци прокънтяха под самите прозорци на двореца.
Жилбер влезе припряно.
— Сир — каза той на краля, — Ваше Величество няма вече от какво да се страхува, господин Дьо Лафайет е долу.
Луи XVI не обичаше господин Дьо Лафайет, но се задоволяваше с това да не го обича.
Колкото до кралицата, нещата бяха по-различни; тя го мразеше откровено и не криеше омразата си.
Вследствие на това при тази вест, която Жилбер смяташе за една от най-радостните в момента, той не получи отговор.
Ала докторът не беше човек, който би се смутил от кралското мълчание.
— Чу ли ме Ваше Величество? — попита с твърд тон. — Господин Дьо Лафайет е долу и се поставя на заповедите на Ваше Величество.
Кралицата бе все така безмълвна.
Кралят стори усилие над себе си.
— Нека му кажат, че му благодаря, и го поканят от мое име да се качи.
Един офицер се поклони и излезе.
Кралицата направи три крачки назад.
Но почти заповедният жест на краля я спря.
Придворните се разделиха на две.
Шарни и Жилбер останаха до Луи XVI.
Другите заеха места зад Мария-Антоанета.
Отекнаха стъпки и господин Дьо Лафайет се появи в рамката на вратата.
Сред мълчанието, което се възцари, един глас откъм групата на кралицата произнесе следните три думи:
— Ето го Кромуел350.
Лафайет се усмихна.
— Кромуел не би отишъл сам при Чарлз I — каза той.
Луи XVI изгледа тези ужасни приятели, които превръщаха в негов враг единствения човек, притекъл му се на помощ.
Сетне кимна на господин Дьо Шарни:
— Графе, оставам. Щом господин Дьо Лафайет е тук, няма от какво да се боя. Наредете на войските да се оттеглят към Рамбуйе. Националната гвардия ще поеме външните постове, а телохранителите — тези в двореца.
После продължи, обръщайки се към Лафайет:
— Елате, господине, имам да говоря с вас.
И понеже Жилбер понечи да се отдръпне, додаде:
— Вие не сте в повече, докторе, елате.
И поведе Лафайет и Жилбер към кабинета си.
Кралицата ги проследи с поглед и когато вратата се затвори, рече:
— Ах! Днес трябваше да бягаме. Днес все още можеше. Утре навярно ще бъде твърде късно!
И излезе, за да се прибере в покоите си.
В миг едно ярко зарево, подобно на отблясък от пожар, освети прозорците на двореца.
Това бе огромен огън, на който печаха късовете месо от мъртвия кон.
54.
Нощта на 5 срещу 6 октомври351
Нощта бе тиха, Събранието остана да заседава до три сутринта.
В три часа бяха изпратени двама разсилни, които обиколиха Версай, околностите на двореца и парка.
Всичко бе или изглеждаше спокойно.
В полунощ кралицата бе пожелала да излезе през портата за Трианон, но националната гвардия беше отказала да я пусне.
Тя бе изложила страховете си и й бяха отвърнали, че във Версай е в по-голяма безопасност, отколкото където и да било другаде.
Мария-Антоанета се бе оттеглила в малкия си апартамент и наистина се беше успокоила, виждайки, че е охраняван от най-сигурните й хора.
При вратата беше съзряла Жорж Дьо Шарни. Той бе въоръжен, облегнат на една къса пушка, каквито гвардейците носеха подобно на драгуните. Това противоречеше на обичайните правила — гвардейците от вътрешната охрана дежуряха само със сабите си.
Тя се беше приближила до него.
— А, това сте вие, бароне! — бе казала.
— Да, мадам.
— Винаги верен!
— Не съм ли на поста си?
— Кой ви изпрати тук?
— Брат ми, мадам.
— А къде е брат ви?
— При краля.
— И защо при краля?
— Защото е глава на семейството и в това си качество има правото да умре за краля, който е глава на държавата.
— Да — рече Мария-Антоанета с известна горчивина, — докато вие… вие имате правото да умрете само за кралицата.
— Ще бъде голямо щастие за мен, мадам — поклони се младият офицер, — ако някога Бог отреди да изпълня този дълг.
Тя понечи да се оттегли, ала едно подозрение я бодна в сърцето.
Спря се и като обърна наполовина глава, попита:
