И с тези думи Шарни хвана един огромен шкаф, изпълващ ъгъла на стаята.
Примерът му бе последван и скоро бяха струпани куп мебели, сред които телохранителите си направиха бойници за стрелба.
Кралицата взе двете деца в обятията си и вдигайки ръце над главите им, отправи молитва.
Децата сподавиха стенанията и сълзите си.
Кралят влезе в кабинета, съседен на Залата с овалния прозорец, за да изгори някои ценни документи, които не биваше да попадат у нападателите.
Те се нахвърляха настървено върху вратата. Всеки миг се виждаше как отскача парче под разсичащия удар на брадва или забиването на нож.
През процепите се провираха пики с поаленели езици, байонети с окървавени триъгълни остриета, опитващи се да пронижат смъртоносно.
В същото време куршуми дупчеха рамката над барикадата и набраздяваха гипса на позлатения таван.
Най-накрая едно канапе се сгромоляса от височината на шкафа. Шкафът се разцепи; едното крило на вратата му политна, зейнало като бездна, и през разширения отвор, на мястото на байонетите и пиките, се промушиха окървавени ръце, които се вкопчваха и непрестанно уголемяваха пролуките.
Телохранителите бяха изстреляли и последния патрон, и това не беше напразно, тъй като оттатък паркетът на галерията бе осеян с мъртви и ранени.
При виковете на жените, които сякаш виждаха как през нарастващите цепнатини вече влиза смъртта, кралят се върна.
— Сир — каза Шарни, — оттеглете се заедно с кралицата в най-отдалечения кабинет. Затворете всички врати след себе си. Наредете по двама от нас да застанат зад всяка врата. Искам да бъда последен и да охранявам последната. Гарантирам за два часа. Трябваха им четирийсет минути, за да разбият тази тук.
Луи XVI се колебаеше; струваше му се унизително да бяга от стая в стая, да се укрива зад всяка врата.
Ако не беше кралицата, той не би отстъпил нито крачка.
Ако не бяха децата, тя би била също така твърда като краля.
Но уви! Клети човешки същества! Владетели или поданици, ние неизменно имаме в сърцата си една тайна пролука, през която се измъква смелостта и пропълзява страхът.
Така че кралят щеше да даде заповед да бягат в най-отдалечения кабинет, когато изведнъж ръцете се отдръпнаха, пиките и байонетите изчезнаха, а крясъците и заплахите стихнаха.
Настъпи миг на тишина, в който всеки замръзна с отворена уста, наострени уши и затаен дъх.
После се чу отмерената стъпка на редовна войска.
— Това е националната гвардия! — възкликна Шарни.
— Господин Дьо Шарни! Господин Дьо Шарни! — долетя един глас.
И добре познатото лице на Бийо се появи в отвора.
— Бийо! — извика Шарни. — Вие ли сте, приятелю?
— Да, аз съм. Къде са кралят и кралицата?
— Тук са.
— Живи и здрави?
— Живи и здрави.
— Хвала на Бога! Господин Жилбер! Господин Жилбер! Насам!
При споменаването на това име две женски сърца трепнаха по различен начин.
Сърцето на кралицата и сърцето на Андре.
Шарни инстинктивно се обърна и видя Андре и Мария-Антоанета да побледняват.
Той поклати глава и въздъхна.
— Отворете вратите, господа — каза Луи XVI.
Телохранителите се спуснаха и разпръснаха останките от барикадата.
В това време се разнесе гласът на Лафайет:
— Господа национални гвардейци, снощи дадох думата си на краля, че не ще бъде причинена никаква щета на онова, което принадлежи на Негово величество. Ако позволите да изколят телохранителите му, ще направите така, че да не удържа на думата си и няма да съм достоен да бъда ваш предводител.
Когато вратата се отвори, най-отпред бяха генерал Лафайет и Жилбер; вляво стоеше Бийо, щастлив, че е взел участие в избавлението на краля.
Всъщност арендаторът беше събудил Лафайет.
Зад тях бе застанал капитан Гондран, командир на рота от центъра на Сен Филип дю Рул.
Мадам Аделаид първа се хвърли към Лафайет и обгръщайки с ръце врата му, промълви с признателността на страха:
— Ах, господине! Вие сте този, който ни спаси.
Лафайет пристъпи, за да прекрачи прага на Залата с овалния прозорец, ала един офицер го спря.
— Простете, господине — попита той, — но имате ли право на свободен достъп?
— Ако няма — каза кралят, протягайки ръка на Лафайет, — аз му го давам.
— Да живее кралят! Да живее кралицата! — извика Бийо.
Луи XVI се обърна.
— Ето един глас, който ми е познат — рече, усмихвайки се.
— Вие сте много добър, сир — грейна храбрият арендатор. — Да, да, гласът ви е познат от пътуването до Париж. Ех, ако бяхте останали в Париж, вместо да се връщате тук!
Мария-Антоанета смръщи вежди.
— Да — процеди тя, — при онези любезни парижани!
— Е, какво, господине? — попита кралят, гледайки към Лафайет, сякаш искаше да каже: „Какво според вас трябва да правим?“
— Сир — отговори почтително господин Дьо Лафайет, — мисля, че ще бъде добре, ако Ваше Величество се покаже на балкона.
Луи XVI се допита до Жилбер, но само с поглед.
Сетне се отправи към прозореца, отвори го, без да се колебае, и се появи на балкона.
Отекна силен всеобщ вик:
— Да живее кралят!
След това втори:
— Кралят в Париж!
После страшни гласове прогърмяха:
— Кралицата! Кралицата!
Всички потрепериха; кралят побледня, Шарни побледня, Жилбер също побледня.
Мария-Антоанета вдигна глава.
Бледа, със стиснати устни и сключени вежди, тя стоеше до прозореца. Принцесата се бе облегнала на нея. Отпред бе дофинът, а върху русата глава на детето се беше сгърчила бялата й като мрамор ръка.
— Кралицата! Кралицата! — не секваха гласовете, все по-настръхнали.
— Народът желае да ви види, мадам — каза Лафайет.
— О, не отивайте, мамо! — проплака принцесата и обви с ръце шията на кралицата.
Мария-Антоанета погледна Лафайет.
— Не се бойте от нищо, мадам — кимна й той.
Генералът се усмихна и почтително, със своя очарователен маниер, който запази до старостта си, отдели децата от майка им и ги избута първи на балкона.
Сетне, предлагайки ръка на кралицата, каза:
— Нека Ваше Величество ми се довери, аз отговарям за всичко.
И я отведе на балкона.
Беше ужасна, главозамайваща гледка — този Мраморен двор, превърнал се в човешко море, кипнало от ревящи вълни.
При вида на Мария-Антоанета от цялата тълпа се изтръгна мощен вик и беше трудно да се прецени дали
