изразяваше заплаха или радост.
Лафайет целуна ръка на владетелката; тогава избухнаха аплодисменти.
То бе, защото дори в най-простонародните вени на тази благородна френска нация тече рицарска кръв.
Кралицата си отдъхна.
— Странен народ! — рече тя.
Изведнъж потръпна.
— А моите телохранители, господине, моите телохранители, които спасиха живота ми, нищо ли не можете да направите за тях?
— Посочете ми един, мадам — каза Лафайет.
— Господин Дьо Шарни! Господин Дьо Шарни! — извика Мария-Антоанета.
Ала графът отстъпи назад, бе разбрал за какво става въпрос.
Той не желаеше да се разкайва за вечерта на 1 октомври.
Не, бидейки виновен, нямаше нужда от опрощение.
Андре, от своя страна, мислеше същото и протегна ръка към Шарни, за да го спре.
Ръката й срещна тази на графа и пръстите им се стиснаха.
Кралицата видя това, тя, която имаше да гледа толкова неща в момента.
С пламнал поглед, задъхана гръд и пресеклив глас се обърна към един друг телохранител:
— Господине, господине, елате, заповядвам ви.
Телохранителят се подчини.
Впрочем той нямаше причини да се колебае като Шарни.
Господин Дьо Лафайет го притегли на балкона, сложи на шапката му собствената си трицветна кокарда и го прегърна361.
— Да живее Лафайет! Да живеят телохранителите! — гръмнаха петдесет хиляди гласа.
Тук-там се обади онова глухо ръмжене, сетна закана на бурята, която отминава.
Но то бе заглушено от всеобщите овации.
— Е — каза Лафайет, — всичко свърши и ето че хубавото време се върна отново.
Влизайки, добави:
— Ала за да не бъде помрачено пак, сир, остава да се принесе една последна жертва.
— Да — кимна кралят замислено, — да се напусне Версай, нали?
— Да, да дойдете в Париж, сир.
— Господине — вдигна глава Луи XVI, — можете да съобщите на народа, че в един часа тръгваме за Париж, кралицата, аз и децата ми.
После се обърна към Мария-Антоанета:
— Мадам, идете в апартамента си и се пригответе.
Тази заповед на краля изглежда припомни на Шарни нещо важно, което бе забравил.
Той се втурна напред, изпреварвайки кралицата.
— Какво ще правите при мен, господине? — стрелна го грубо тя. — Нямам нужда от това.
— Много бих искал да е така, мадам — отговори графът, — и бъдете сигурна, ако действително нямаше нужда, не бих останал повече, за да не дразня с присъствието си Ваше Величество.
Мария-Антоанета го последва, кървави следи зацапваха паркета и тя ги видя. Затвори очи и дирейки ръка, която да я води, улови ръката на Шарни и запристъпва слепешком.
Внезапно почувства, че графът потреперва с цялото си тяло.
— Какво има, господине? — попита, отваряйки очи.
Сетне изведнъж извика:
— Труп! Труп!
— Ваше Величество ще ме извини, че пуснах ръката й — каза той. — Намерих онова, което бях дошъл да потърся при нея — трупа на брат ми Жорж.
Наистина бе трупът на нещастния млад човек, на когото брат му беше наредил, ако потрябва, да загине за кралицата362.
И той бе изпълнил стриктно заповедта.
56.
Жорж Дьо Шарни
Онова, което току-що разказахме, вече е предавано по сто различни начина, защото е съвършено сигурно, че е един от най-важните моменти в този съществен период от 1789 до 1795 година, известен като времето на Френската революция.
Навярно ще бъде описвано и по сто други начина, ала ние предварително заявяваме — никой не ще го стори по-безпристрастно от нас.
Но и след всички тези разкази, в това число и нашият, ще остане още много да се каже, понеже историята никога не е пълна. Сто хиляди свидетели имат всеки собствена версия; сто хиляди подробности, всяка от които е интересна по своему и носи своеобразна поетичност, дори само поради това, че е различна.
За какво обаче ще послужат разказите, колкото и да са достоверни? Някога политически урок да е научил на нещо политик?
Някога сълзите на кралиците и кръвта на кралете да са притежавали силата на обикновената капка вода, която дълбае камъка?
Не, кралиците са плакали, кралете са били убивани, без следовниците им да са се поучавали от жестокия урок, даден от съдбата.
Преданите люде са дарявали щедро предаността си, без онези, които предопределението е обрекло на злощастие, да са се възползвали от нея.
Уви! Ние видяхме кралицата почти да се спъва в трупа на един от хората, които отиващите си владетели оставят потънали в кръв по пътя, който изминават в своето падение.
Ето какво се случи няколко часа след вика на ужас, изтръгнал се от кралицата, в момента, когато, заедно с краля и децата си, тя напускаше Версай, където вече никога нямаше да се върне, в малък, влажен от дъжда вътрешен двор, който острият есенен вятър започваше да суши.
Мъж, облечен в черно, се бе навел над един труп.
Мъж в гвардейска униформа беше коленичил от другата страна на трупа.
На три крачки от тях трети мъж стоеше прав със стиснати юмруци и неподвижен поглед.
Мъртвият бе млад, двайсет и две — двайсет и три годишен мъж, чиято кръв сякаш бе изтекла през дълбоките рани в гръдта и по главата.
Гърдите му, целите набраздени от раните, бледосинкави, като че още се повдигаха от нехаещия дъх на безнадеждната отбрана.
Полуотворената уста, главата, отметната назад с израз на болка и гняв, напомняха за онзи Вергилиев стих:
„Гневна, душата [й] бързо побягна в подземното царство.“363
Човекът в черно бе Жилбер.
Коленичилият офицер беше графът.
Мъжът встрани бе Бийо.
Трупът беше на барон Жорж Дьо Шарни. Жилбер, наведен над него, го гледаше с онази върховна втренченост, която при умиращия задържа живота, готов да избяга, а при мъртвия призовава обратно почти отлетялата душа.
— Студен, вцепенен. Той е мъртъв, съвършено мъртъв — каза Жилбер най-накрая.
Граф Дьо Шарни изпусна едно дрезгаво стенание и притискайки в ръцете си това безчувствено тяло, избухна в разтърсващи ридания, от които лекарят изтръпна, а Бийо свря глава в ъгъла на малкия двор.
После изведнъж графът вдигна отново трупа, подпря го с гръб на стената и се отдръпна бавно, гледайки все така дали мъртвият му брат няма да се съживи и да го последва.
Жилбер остана приведен на едно коляно, отпуснал глава на ръката си, вглъбен, ужасен,
