Въоръжен с тези две могъщи способности, които умееше да прибави към здравите си юмруци, към рядката приветливост на усмивката и забележителния си апетит, Питу напредваше с упоение към Виле- Котре.
За любопитните спрямо политиката момъкът имаше новини; впрочем той ги правеше в случай на нужда, тъй като бе живял в Париж, където в онази епоха фабрикуването им бе невероятно.
Разправяше, че господин Бертие е оставил огромно скрито имане, което ще бъде изровено някой ден. Че господин Дьо Лафайет, образец за слава, гордост за цяла провинциална Франция, за Париж вече е само един поолющен манекен, чийто бял кон вдъхновява любителите на каламбури. Че господин Байи, когото Лафайет удостоява с приятелството си, както и останалите членове на семейството му, бил аристократ, а злите езици добавяли и други неща.
Когато разказваше подобни неща, момъкът предизвикваше бури от гняв, ала той притежаваше
Това непресъхващо красноречие му осигури безкрайна поредица от превъзходни гощавки чак до Восиен, последното село преди Виле-Котре.
Тъй като Себастиен, точно обратното, хапваше малко, да не кажем почти никак, изобщо не говореше и беше бледо и болнаво дете, всеки, заинтересувал се от него, се възхищаваше от будното бащинско чувство на Питу, който приласкаваше, глезеше, грижеше се за момчето и на това отгоре изяждаше пая му, не за друго, а за да му бъде приятен.
Като стигнаха във Восиен, Питу сякаш започна да се колебае; той погледна Себастиен, Себастиен погледна Питу.
Питу се почеса по главата. Това бе неговият начин да покаже объркването си.
Себастиен го познаваше достатъчно, за да му убегне тази подробност.
— Е, добре де! Какво има, Питу? — попита го той.
— Ами мислех си — подхвана Питу, — че ако ти е все едно и ако не си много уморен, вместо да продължим направо за Виле-Котре, можем да минем през Арамон.
И Питу, добросърдечният момък, се изчерви, както би се изчервила Катрин, изразявайки едно не така невинно желание.
Себастиен разбра.
— А, да! — рече. — Там е умряла нашата бедна мама, Питу.
— Ела, братко, ела.
Питу го притисна до сърцето си толкова силно, та едва не го задуши, и хващайки го за ръка, се затича по пътя, пресичащ долината на Вюалю, с такъв устрем, че след стотина крачки, запъхтян, бедният Себастиен бе принуден да каже:
— Много бързаш, Питу, много бързаш.
Питу се спря; той не бе забелязал нищо, вървейки с обичайната си крачка.
Видя, че Себастиен е блед и останал без дъх. Взе го на ръце, както свети Христофор е взел Исус, и го понесе. По този начин можеше да върви толкова бързо, колкото си иска. Тъй като не му бе за първи път, Себастиен се остави Питу да го носи.
Така стигнаха до Ларни. В Ларни, понеже Себастиен усети, че гърдите на Питу се повдигат често-често, заяви, че си е починал достатъчно и е готов да ходи сам и с каквато бързина пожелае Питу.
Изпълненият с великодушие Питу забави крачките си.
Половин час по-късно той навлизаше в село Арамон, неговото прелестно родно място, както се казва в романса на един голям поет369, романс, чиято музика със сигурност е по-хубава от думите.
Двете деца се огледаха.
Първото нещо, привлякло погледите им, бе разпятието, което народното благочестие поставя обикновено там, където се влиза в селата.
За жалост дори в Арамон се усещаше влиянието на онзи странен напредък, който Париж правеше по посока на атеизма. Гвоздеите, които приковаваха към кръста дясната ръка и нозете на Христос, бяха счупени, разядени от ръждата. Христос висеше, прикован само за лявата ръка, и никому не бе минала благочестивата мисъл да върне символа на тази свобода, на това равенство и на това братство, така шумно проповядвани, на мястото, което са му отредили юдеите.
Питу не бе набожен, но изпитваше почитание още от детството си. При вида на този забравен Христос сърцето му се сви. Той потърси в един жив плет от онези тънки и здрави като желязна струна треви, остави в тревата каската и сабята си, покачи се, привърза дясната ръка на бога мъченик към кръста, целуна нозете му и слезе.
В това време Себастиен се молеше на колене пред разпятието. За кого се молеше? Кой знае!
Може би за видението от своето детство, което много се надяваше да срещне пак под големите дървета на гъстата гора, за онази непозната майка, която никога не е непозната, защото, ако не ни е хранила девет месеца с млякото си, то неизменно ни е хранила девет месеца с кръвта си.
Като приключи с това свято деяние, Питу сложи каската на главата си и окачи сабята на колана.
Като свърши молитвата си, Себастиен се прекръсти и хвана отново ръката на Питу.
Двамата влязоха в селото и тръгнаха към колибата, където Питу бе роден, а Себастиен — откърмен.
Слава Богу, Питу добре познаваше Арамон, и при все това не можеше да намери колибата. Той бе принуден да пита; посочиха му една каменна къщурка с покрив от плочи.
Градината беше оградена със зид.
Леля Анжелик бе продала дома на сестра си и новият собственик, бидейки в правото си, бе съборил всичко — старите зидове, измазани с пръст, старата порта с отвора, направен, за да може да влиза котката, старите прозорци, наполовина със стъкла, наполовина с хартии, по които се виждаха като бастуни непохватните драсканици на Питу, сламеният покрив със зеленикавия мъх и избуялите растения, които никнеха и цъфтяха на върха му.
Новият собственик беше съборил всичко, всичко!
Вратата бе затворена и на прага стоеше голямо черно куче, което показа зъбите си на Питу.
— Ела — каза Питу със сълзи на очи. — Ела, Себастиен. Ще те заведа на едно място, където съм сигурен, че нищо не се е променило.
И Питу го повлече към гробището, където бе погребана майка му.
Клетото момче имаше право! Там нищо не се бе променило; само беше поникнала трева, а тревата расте така добре на гробищата, та той можеше изобщо да не познае гроба на майка си.
За щастие заедно с тревата бе поникнала и клонка от плачеща върба; за три-четири години клонката се беше превърнала в дърво. Питу отиде право при това дърво и целуна земята, която то засенчваше, със същото инстинктивно благочестие, с което бе целунал нозете на Христос.
Надигайки се, усети, че клонките на върбата, раздвижени от вятъра, се полюшнаха около него.
Тогава той протегна ръце, събра клоните и ги притисна до гърдите си.
Сякаш бяха косите на майка му, които целуваше за сетен път.
Двете деца стояха така дълго; денят напредваше.
Трябваше да си тръгнат от този гроб, единственото, което бе навяло спомени на горкия Питу.
В миг му хрумна да отчупи едно клонче от върбата и да го сложи на каската си; ала тъкмо посегна и се спря.
Стори му се, че ще причини болка на бедната си майка, ако откърши вейка от дърво, чиито корени може би обгръщаха боровия ковчег, в който почиваше тялото й.
Той целуна отново земята, хвана Себастиен за ръка и се отдалечи.
Всички бяха на полето или в гората, малко хора видяха Питу и както бе дегизиран с каската и голямата си сабя, никой не го позна.
Момчето пое по пътя за Виле-Котре, омаен път, който се вие през гората в разстояние на три четвърти левга, без нищо живо да го отвлече от мъката му.
Себастиен го следваше умислен и мълчалив.
