— С най-голямо удоволствие — рече Питу, — добър ден, добър ден, добър ден, госпожо Бийо.
И си взе един стол.
При вратата и на стълбите се насъбраха всички прислужнички и надничари, привлечени от разказа на коняря. Чуваше се как си шушнат:
— Това Питу ли е?
— Да, той е.
— Бре!
Момъкът обходи с благосклонен поглед старите си другари. За повечето от тях усмивката му бе като милувка.
— И ти идваш от Париж, Анж? — подхвана стопанката на дома.
— Право оттам, госпожо Бийо.
— Как е нашият стопанин?
— Много добре, госпожо Бийо.
— Как е в Париж?
— Много зле, госпожо Бийо.
— А!
И кръгът на слушателите се стесни.
— Ами кралят? — попита арендаторката.
Питу поклати глава и се разнесе едно млясване с език, твърде унизително за монархията.
— А кралицата?
Този път той не отвърна абсолютно нищо.
— О! — възкликна госпожа Бийо.
— О! — повториха струпалите се.
— Хайде, продължавай, Питу — подкани го арендаторката.
— По дяволите! Питайте ме — рече момъкът, който се пазеше да не разкаже в отсъствието на Катрин всичко интересно, което имаше за разправяне.
— Защо носиш каска? — попита госпожа Бийо.
— Това е трофей — отговори Питу.
— Какво значи трофей, приятелю? — не разбра добрата жена.
— А, да, наистина, госпожо Бийо! — кимна той с покровителствена усмивка. — Няма как да знаете какво е трофей. Трофей е, когато победиш враг, госпожо Бийо.
— Значи си победил някой враг, а, Питу?
— Някой! — произнесе пренебрежително Питу. — Ех, мила ми госпожо Бийо! Та не знаете ли, че ние двамата, господин Бийо и аз, превзехме Бастилията.
Тези магически думи наелектризираха аудиторията. Питу почувства дъха на присъстващите в косата си и ръцете им на облегалката на стола.
— Разкажи, разкажи ни какво е направил нашият човек — наведе се към него госпожа Бийо, горда и тръпнеща едновременно.
Питу се огледа отново за Катрин; Катрин не идваше. Стори му се оскърбително, че госпожица Бийо не изоставя прането си заради пресните новини, донесени от такъв куриер.
Той поклати глава; започваше да става недоволен.
— Само че това е твърде дълго за разправяне — рече.
— А ти гладен ли си? — попита госпожа Бийо.
— Доста може би.
— Жаден?
— Не бих казал не.
Начаса прислужници и прислужнички се разтичаха, вследствие на което момъкът се оказа ограден от чаша за вино, хляб, месо и всички видове плодове, преди още да е обмислил обхвата на желанието си.
Питу бе силна натура, както казват на село, сиреч храносмилаше бързо; колкото и бързо да храносмилаше обаче, все още не можеше да приключи с петела на леля Анжелик, последната хапка от който бе погълнал нямаше и половин час.
Така че онова, което бе поискал, не му помогна да спечели време — толкова чевръсто му беше сервирано.
Той видя, че трябва да направи върховно усилие, и започна да яде.
Ала въпреки волята си да продължи, подир миг бе принуден да спре.
— Какво ти е? — удиви се госпожа Бийо.
— Проклятие! Аз, такова…
— Дайте на Питу да пийне.
— Имам си сидър, госпожо Бийо.
— Но може би ще предпочетеш ракия?
— Ракия ли?
— Да, не свикна ли да я пиеш в Париж?
Порядъчната жена предполагаше, че дванайсет дни са били достатъчни на Питу да се поквари.
Той гордо отхвърли предположението.
— Ракия, аз — никога! — отсече.
— Тогава говори.
— Ако заговоря — каза Питу, — ще трябва после да започвам отначало заради госпожица Катрин и ще стане дълга и широка.
Двама-трима души хукнаха към пералнята, за да потърсят госпожица Катрин.
Ала в това време момъкът машинално обърна очи към стълбата за първия етаж и през една врата, отворила се от течението, забеляза Катрин, облегната на един прозорец.
Катрин беше вперила поглед по посока на гората, сиреч по посока на Бурсон.
Тя бе така погълната в своето съзерцание, че нищо от движението в къщата не я бе стреснало, нищо отвътре не бе отвлякло вниманието й, изцяло отдадено на онова, което ставаше навън.
— Ах! — въздъхна Питу. — По посока на гората, по посока на Бурсон, по посока на господин Изидор Дьо Шарни, да, това е.
И втора, още по-жална въздишка се изтръгна от гърдите му.
В този момент пратениците се завърнаха, бяха проверили не само в пералнята, но и на всички места, където би могла да бъде Катрин.
— Е, какво? — попита госпожа Бийо.
— Не видяхме госпожицата.
— Катрин! Катрин! — извика госпожа Бийо.
Девойката не чуваше.
Тогава Питу се реши да заговори.
— Госпожо Бийо — поде той, — знам защо не са намерили госпожица Катрин в пералнята.
— Защо?
— По дяволите! Защото не е там.
— А ти знаеш ли къде е?
— Да.
— Е, къде е?
— Горе.
И хващайки арендаторката за ръка, той я поведе по стълбата и й показа Катрин, приседнала на перваза на прозореца, в рамката от грамофончета и бръшлян.
— Тя се вчесва — каза добрата жена.
— Уви, не, тя е напълно вчесана — промълви тъжно Питу.
Арендаторката изобщо не обърна внимание на тъгата в гласа на момъка и извика силно:
— Катрин! Катрин!
Сепната, девойката потрепери, затвори бързо прозореца и рече:
— Какво има?
