от вашия кокошарник, мой стар приятел, веднага го познах по гребена.

— При все това си струва цената.

— На девет години е. Аз го откраднах за вас изпод корема на майка му. Беше колкото юмрук и вие дори ме набихте, защото заедно с него не бях донесъл зърно, за да го нахраните на другия ден. Госпожица Катрин ми даде зърното. Той си беше моя собственост, изял съм си моята собственост! Имам право на това.

Бясна от гняв, лелята хвърли унищожителен поглед на този революционер.

Тя вече нямаше глас.

— Излез оттук! — прошепна едва.

— Ей така, веднага, след като съм вечерял, без да ми дадете време за храносмилане? А! Това е неучтиво, лельо.

— Излез!

Питу, който бе седнал, стана отново; той забеляза, не без бурно задоволство, че стомахът му не може да поеме и зрънце ориз повече.

— Лельо — изрече тържествено, — вие сте една лоша роднина и аз искам да ви покажа, че допускате по отношение на мен същата грешка, както едно време, и сте все така жестока и все такава скъперница. Не желая да ходите навсякъде и да разправяте, че съм изпоизял де каквото съм намерил.

Питу застана на прага на портата и с мощен глас, който би могъл да бъде чут не само от любопитните, които го бяха придружили и присъстваха на разигралата се сцена, но и от безразличните, които минаваха на петстотин крачки разстояние, занарежда:

— Призовавам тези добри хора за свидетели, че пристигам пеша от Париж, след като съм превзел Бастилията. Че бях уморен, че бях гладен, че седнах и се нахраних при роднината си и че бях укорен така сурово за това, че бях прокуден така безжалостно, та съм принуден да си отида.

И Питу вложи достатъчно патетика в тази встъпителна част на словото си, за да започнат съседите да мърморят срещу старата.

— Един клет пътник — продължи той, — който е изминал деветнайсет левги пеша, един почтен момък, удостоен с доверието на господин Бийо и господин Жилбер, който доведе Себастиен Жилбер при абат Фортие, един победител на Бастилията, един приятел на господин Байи и на генерал Дьо Лафайет! Призовавам ви за свидетели, че ме гонят.

Ропотът се засили.

— И понеже не съм някой просяк — не преставаше Питу, — понеже, когато ми натякват за хляба, аз си го плащам, ето, оставям едно малко екю за онова, което изядох при леля си.

Той измъкна високомерно едно екю от джоба си и го хвърли на масата, откъдето пред очите на всички то отскочи в блюдото и потъна до половината в ориза.

Този последен щрих довърши старицата; тя наведе глава пред всеобщото неодобрение, изразено с продължително мърморене; двайсетина ръце се протегнаха към Питу, който излезе от къщата, изтърсвайки обувките си на прага, и изчезна, съпроводен от тълпа хора, които му предлагаха храна и подслон, щастливи да приютят безплатно един от победителите на Бастилията, приятел на господин Байи и на генерал Дьо Лафайет.

Лелята взе екюто, избърса го и го пусна във вече познатата ни паничка, където трябваше да почака, в компанията на много други, преди да се превърне в един стар луидор.

Ала слагайки това екю, дошло при нея по такъв странен начин, тя въздъхна и си помисли, че може би Питу има правото да яде, щом като плаща така добре.

59.

Питу — революционер

След като изпълни първостепенните повели на послушанието, Питу реши да откликне и на първостепенните повели на сърцето си.

Сладко нещо е подчинението, когато заповедта на господаря сбъдва тайните копнежи на онзи, който се подчинява.

Така че той разтвори крака като пергели, тръгна по уличката, която отива от Пльо към улица „Лорме“, образувайки един вид зелен пояс с двата си реда жив плет от тази страна на града, и пое напряко през полето, за да стигне по-бързо до фермата в Писльо.

Ала скоро забави ход; всяка крачка му навяваше спомени.

Когато се прибираш в града или селото, където си роден, сякаш стъпваш по младостта си, по отминалите дни, които се стелят, както казва английският поет375, подобно килим под нозете, за да отдадат почит на завръщащия се пътник.

На всяка крачка откриваш по някой спомен, каращ сърцето ти да трепне.

Тук си страдал, там си бил блажен; тук си ридал от болка, там си плакал от радост.

Питу, който не беше аналитик, бе принуден да бъде мъж; той натрупа камари от минало по цялата дължина на пътя и пристигна във фермата на леля Бийо с душа, преливаща от вълнение.

Когато съзря на стотина крачки пред себе си просналия се хребет на покривите, когато измери с очи столетните брястове, извили се, за да гледат отвисоко как димят обраслите с мъх комини, когато долови далечните звуци от добитъка, който мърдаше и си приказваше, от кучетата, които ръмжаха, от талигите, които трополяха, той нагласи каската на главата си, закрепи драгунската сабя на хълбока си и се постара да си придаде юначен вид, подобаващ на военен и на влюбен.

Отначало никой не го позна, което бе доказателство, че е успял.

Един прислужник поеше конете на барата; той чу шум, обърна се и през рошавата глава на близката върба забеляза Питу, или по-скоро една каска и една сабя.

Прислужникът бе поразен и замръзна от изумление.

Минавайки край него, Питу го повика.

— Ей, Варно! Добър ден, Барно! — рече му.

Смаян от това, че тази каска и тази сабя го знаят по име, слугата повдигна шапката си и изпусна юларите на конете.

Момъкът го заобиколи, усмихвайки се.

Но конярят съвсем не се успокои; радушната усмивка на Питу бе останала скрита под каската му.

В същото време леля Бийо забеляза този воин през прозореца на трапезарията.

Тя стана.

Тогава хората по селата бяха в тревога. Носеха се ужасяващи слухове; говореше се за разбойници, които изсичали горите и прибирали реколтата още неузряла376.

Какво означаваше пристигането на този войник? Знак за нападение ли беше или за помощ?

След като обгърна с един поглед Питу, госпожа Бийо се почуди на селските му панталони до коленете, които не вървяха с бляскавата каска, и, трябва да се каже, че в своите предположения тя клонеше по-скоро към подозрение, отколкото към надежда.

Войникът, какъвто и да беше, влезе в кухнята.

Леля Бийо направи две крачки към него. От своя страна, за да не остане по-назад по учтивост, Питу свали каската си.

— Анж Питу! — възкликна тя. — Анж, ти — тук!

— Добър ден, госпожо Бийо — отвърна момъкът.

— Анж! О, Боже мой! Та кой би могъл да се сети? Ама ти да не си се записал във войската?

— О! Във войската! — каза Питу.

И се усмихна с чувство на превъзходство.

Сетне се озърна наоколо, явно търсейки някого.

Леля Бийо се усмихна; бе отгатнала целта на този поглед.

И попита простодушно:

— Катрин ли търсиш?

— Да, за да й поднеса почитанията си — отговори момъкът.

— Тя простира прането. Хайде, седни, погледни ме, говори ми.

Вы читаете Анж Питу
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату