За миг му се стори, че чува ръмженето на леля Анжелик, ала пантите на бюфета изскърцаха и този шум, със своята реалност, заглуши другия, който бе плод единствено на въображението му.
По времето, когато Питу живееше в къщата, лелята се зареждаше с трайни провизии — сирене от Марол или пък тънко парче сланина, увито със зелените листа на огромна зелка; но откакто този баснословен гладник бе напуснал околността, Анжелик, въпреки своето скъперничество, си приготвяше ястия, които траеха една седмица и не бяха лишени от кулинарна стойност.
Това бе понякога говеждо печено с моркови и лукчета, попили мазнината му; друг път яхния от овнешко с вкусни картофи, едри като детски главички или продълговати като тиквички; или телешки джолан, който подправяше с няколко глави лук и скилидки чесън, накиснати в оцет; или пък гигантски омлет, опържен в големия тиган, приятно зачервен, поръсен с лук и магданоз, или изпъстрен с резенчета сланина, едно- единствено от които бе достатъчно на старата да се засити дори в дните, когато имаше апетит.
През цялата седмица леля Анжелик докосваше скъпоценното творение със сдържаност, накърнявайки целостта му точно толкова, колкото го изискваха нуждите й.
Всеки ден тя се наслаждаваше на това да бъде сама и да похапва такива пикантни неща и, изпаднала в блаженство, колкото пъти посягаше към гозбата и поднасяше залък към устата си, толкова пъти се сещаше за племенника си Анж Питу.
Питу има късмет.
Той попадна там в деня, беше понеделник, когато леля Анжелик бе опекла с ориз един стар петел, увит в тесто и задушен така добре, че костите се бяха отделили и месото бе станало почти крехко.
Блюдото беше чудесно; то бе сложено в дълбок съд, черен отвън, ала лъскав и пълен с прелести за окото.
Месата се показваха над ориза като островчета в обширно езеро, а гръбнакът на петела стърчеше над многобройните върхове, както хребетът на Сеута се издига над пролива Гибралтар.
Питу даже не прояви учтивостта да ахне от възхита, съзирайки това чудо.
Разглезен от хубавата кухня, той, неблагодарникът, забравяше, че никога подобен разкош не бе обитавал бюфета на леля Анжелик.
Питу държеше порязаницата хляб с дясната ръка.
С лявата хвана дълбокия съд и го задържа в равновесие чрез натиска на четвъртития си палец, който потопи до първата фаланга в гъстата мазнина с превъзходен аромат на печено месо.
В този момент му се стори, че една сянка ляга между него и светлината от вратата.
Той се обърна с усмивка, защото беше от онези простодушни натури, при които задоволството на сърцето се изписва върху лицето.
Сянката бе от тялото на леля Анжелик.
На леля Анжелик, по-непримирима скъперница, по-кисела и по-изсушена от всякога.
Ако това се бе случило едно време — принудени сме да прибягваме непрестанно към тази ретроспекция, сиреч към сравнение, тъй като то единствено може да изрази мисълта ни, — та ако се бе случило едно време, при вида на старата мома Питу би изтървал гозбата и докато тя се навеждаше отчаяна, за да събере остатъците от своя петел и зрънцата ориз, той би скочил над главата й и би хукнал навън с хляба под мишница.
Ала Питу не беше вече същият, каската и сабята го бяха променили поне физически, ако допирът до големите философи на епохата не го бе променил духовно.
Вместо уплашено да побегне пред леля си, той се приближи до нея с чаровна усмивка, протегна ръце и макар че тя се помъчи да се отскубне, Анж я прегърна с двете си огромни пипала, които наричаха негови ръце, притискайки я до гърдите си, докато ръцете му, едната, хванала хляба и ножа, а другата — съда с петела с ориз, се кръстосаха зад гърба й.
След като извърши този акт на семейственост, който смяташе за задължение, наложено от положението му, и който трябваше да бъде изпълнен, той пое въздух с цели дробове, казвайки:
— Е, лельо Анжелик! Това е бедният Питу.
При тази прегръдка, на каквато не бе свикнала, старата мома си беше въобразила, че заловен от нея на местопрестъплението, племенникът й бе поискал да я задуши, както Херакъл е задушил Антей372.
Така че тя си отдъхна, освободена от тези опасни обятия. Само дето бе успяла да забележи, че Питу даже не беше изразил възхищение при гледката на петела.
Той бе не само един неблагодарник, ами на това отгоре и простак.
Нещо друго обаче накара леля Анжелик да се задъха ядно — че Питу, който едно време, когато тя господстваше от коженото си кресло, не смееше дори да приседне на някой от изпочупените столове или на някоя от куците табуретки наоколо, сега, след като я беше прегърнал, се бе настанил без задръжки върху креслото, бе наместил ястието между краката си и се бе приготвил да го начене.
С могъщата си десница, както се казва в Светото писание, той стискаше споменатия нож, нож с дървена дръжка и широко острие, същинска мистрия, с каквато Полифем373 е можел да яде чорбата си.
С другата ръка държеше залък хляб, широк три пръста и дълъг шест палеца, същинска метла, с която прибутваше ориза върху ножа си, докато пък ножът, разузнавайки, изтикваше месото върху хляба.
Ловка и безмилостна маневра, в резултат на която подир няколко минути лъсна синьо-белият фаянс от вътрешната страна на съда, както се появяват при отлив халките и камъните на вълнолома, от който водата се е оттеглила.
Ще трябва да се откажем да описваме страхотното слисване и отчаяние на леля Анжелик.
При все това за миг тя помисли, че може да извика.
Не можа.
Питу се усмихваше така чародейно, че викът замръзна на устните на леля Анжелик.
Тогава тя се опита да се усмихне на свой ред, надявайки се да умилостиви този свиреп звяр, наричан глад, който в момента обитаваше вътрешностите на нейния племенник.
Ала поговорката бе вярна, изгладнелите вътрешности на Питу оставаха глухи и неми.
Вместо да се усмихне, лелята се разплака.
Това леко притесни Питу, но ни най-малко не му попречи да яде.
— Охо, лельо! — рече той. — Колко сте добра, да плачете от радост заради завръщането ми. Благодаря, добра ми лельо, благодаря.
И продължи.
Очевидно Френската революция съвсем бе развалила този човек.
Той излапа три четвърти от петела и остави малко ориз на дъното, казвайки:
— Вие предпочитате ориза, нали, скъпа ми лельо? Той е по-мек за зъбите ви. Оставям ви ориза.
При това внимание, което несъмнено прие като насмешка, леля Анжелик едва не се задуши от гняв. Тя пристъпи решително към младия Питу и изтръгна съда от ръцете му, произнасяйки богохулство, което двайсетина години по-късно щеше чудесно да допълни един гренадир от старата гвардия374.
Момъкът изпусна тежка въздишка.
— Ох, лельо! — поклати глава той. — Съжалявате за петела си, нали?
— Негодникът му с негодник! — процеди леля Анжелик. — Мисля, че ми се
Питу стана.
— Лельо — поде важно, — нямам ни най-малко намерение да не ви плащам. Имам пари. Ще се настаня, ако искате, на пансион у вас, само че си запазвам правото да определям менюто.
— Нехранимайко! — изкрещя леля Анжелик.
— Да кажем, че порционът е четири су. Значи ви дължа четири су за ориза и две су за хляба, общо шест су.
— Шест су! — задъхваше се лелята. — Шест су! Та само хлябът е шест су, а оризът е за осем су.
— Не включвам обаче петела в сметката, драга ми лельо — добави Питу, — вземайки предвид, че той е
