Към пет часа вечерта пристигнаха във Виле-Котре.
58.
Как Питу, който вече веднъж бе прокълнат и прогонен от леля си заради един варваризъм и три солецизма, беше отново прокълнат и прогонен заради един петел с ориз
Питу естествено пристигна във Виле-Котре през онази част на парка, която наричаха „Фазанарията“; той прекоси залата за танци, пуста в делнични дни, където преди три седмици бе водил Катрин.
Колко неща се бяха случили на Питу и на Франция през тези три седмици!
После, като мина по дългата алея с кестените, стигна до площада пред замъка и почука на задната врата на колежа на абат Фортие.
Бяха изтекли три години370, откакто Питу бе напуснал Арамон, и само три седмици, откакто бе тръгнал от Виле-Котре; следователно беше съвършено нормално, че не го познаха в Арамон, а във Виле-Котре го познаха.
За миг се пръсна слухът, че е пристигнал заедно с младия Себастиен Жилбер, че двамата са влезли през задната врата на колежа на абат Фортие, че Себастиен изглежда почти така, както при отпътуването си от Виле-Котре, но че Питу има каска и сабя.
В резултат пред голямата порта се насъбра тълпа, тъй като решиха, че щом Питу е влязъл през малката порта на замъка, ще излезе през голямата на улица „Соасон“.
Оттам бе пътят му за Пльо.
Наистина момъкът се задържа у абат Фортие само колкото да предаде на сестра му писмото на доктора, Себастиен Жилбер и пет двойни луи, предназначени за заплащането на пансиона.
Отначало сестрата на абат Фортие много се уплаши, когато видя този страховит войник да влиза през градинската врата; ала скоро разпозна честната и кротка физиономия под драгунската каска, което малко я успокои.
Накрая гледката на петте двойни луи я успокои напълно.
Лесно бе да се обясни страхът на бедната стара мома — абат Фортие бе отишъл на разходка със своите ученици и тя беше съвсем сама в дома.
Щом връчи писмото и петте двойни луи, Питу прегърна Себастиен и излезе, като нахлупи каската на главата си, перчейки се по войнишки.
Себастиен бе пролял няколко сълзи, разделяйки се с Питу, макар че раздялата нямаше да бъде задълго и че неговата компания изобщо не беше забавна; но веселостта, благият характер и вечната любезност на Питу бяха трогнали сърцето на младия Жилбер. Питу бе като тези едри добри кучета нюфаундлендска порода, които понякога много ви уморяват, сетне обаче неизменно уталожват яда ви, лизвайки ви.
Онова, което смекчи тъгата на Себастиен, бе, че Питу му обеща да идва да го вижда често. Онова, което смекчи тъгата на Питу, бе, че Себастиен му благодари.
Сега да последваме нашия герой от колежа на абат Фортие до къщата на неговата леля Анжелик, разположена, както е известно, в покрайнините на Пльо.
На излизане Питу откри, че го очакват двайсетина души. Военните му труфила, чието описание вече бе обиколило целия град, бяха отчасти причината за струпването. Виждайки го да се връща така от Париж, където се биеха, предполагаха, че Питу се е бил, и искаха да научат новини.
Тези новини момъкът ги поднесе с подобаваща величественост; той разказа за превземането на Бастилията, за подвизите на Бийо, на господин Майар, на господин Ели, на господин Юлен; как арендаторът бе паднал в рова на крепостта и как той, Питу, го бе извадил оттам; как най-накрая бяха спасили господин Жилбер, който от осем или десет дни бил в затвора.
Слушателите вече знаеха почти всичко, което им разправяше Питу, ала те бяха чели тези подробности във вестниците, а колкото и интересно да пише един вестникар, не би могъл да се мери с очевидец, който разказва, може да бъде прекъснат и да подхване отново, да бъде попитан и да отговори.
А пък Питу подхващаше, отговаряше, уточняваше и най-дребните детайли, проявяваше голяма благосклонност към всички прекъсвания, голяма любезност при всички отговори.
От това последва, че подир близо час на вести, разказвани при портата на абат Фортие на улица „Соасон“, претъпкана със слушатели, на един от присъстващите, забелязал признаци на безпокойство по лицето на момъка, му хрумна да каже:
— Ама бедният Питу е уморен, а ние го държим тук на крак, вместо да го оставим да се прибере при леля си Анжелик. Милата стара мома! Ще бъде толкова щастлива да го види отново.
— Не че съм уморен — обясни Питу, — ами съм гладен. Никога не се уморявам, само дето винаги съм гладен!
При тази простодушна декларация тълпата, която уважаваше потребностите на стомаха на Питу, се разтвори почтително и той, сподирян от неколцина любопитни, по-настървени от останалите, можа да поеме към Пльо, сиреч към дома на леля Анжелик.
Леля Анжелик я нямаше, несъмнено бе отишла да навести съседите и вратата беше затворена.
Мнозина предложиха на Питу да го заведат у тях, за да получи храната, от която имаше нужда, ала той гордо отказа.
— Но ти виждаш, драги Питу — рекоха му, — че вратата на леля ти е затворена.
— Вратата на една леля не ще може да остане затворена пред един покорен и изгладнял племенник — каза назидателно момъкът.
И измъквайки сабята си, чийто вид накара жените и децата да се отдръпнат, той вкара върха й между езичето и отвора на бравата, натисна силно и вратата се отвори за голямо възхищение на присъстващите, които вече не подлагаха на съмнение подвизите на Питу, откакто го видяха така дръзко да се излага на гнева на старата мома.
Вътрешността на дома бе същата, каквато я помнеше — прословутото кожено кресло заемаше царствено средата на стаята; два-три разкривени стола образуваха окуцялата свита на тежкото кресло; в дъното бе раклата за хляб, вдясно — бюфетът, срещу бюфета — камината.
Питу влезе в къщата с кротка усмивка; той нямаше нищо против тези овехтели мебели; тъкмо обратното, те му бяха приятели от детинство. Бяха корави, вярно е, почти толкова корави, колкото и леля Анжелик, но ако ги отвореше, човек можеше да намери в тях поне нещо добро, докато ако бъдеше отворена леля Анжелик, сигурно бе, че вътре ще се окаже още по-сухо и лошо, отколкото отвън.
Още същия миг Питу даде едно доказателство за онова, което бързаме да изложим, на хората, които го следваха и виждайки какво става, стояха пред вратата, любопитни да научат какво ще се случи при завръщането на леля Анжелик.
Впрочем не беше трудно да се забележи, че тези няколко души изпитват симпатия към Питу.
Споменахме, че той бе гладен, толкова гладен, че чертите на лицето му се бяха променили.
Ето защо нямаше намерение да се помайва; отиде право при раклата за хляб и при бюфета.
Едно време — казваме едно време, макар че бяха изтекли едва три седмици от заминаването на Питу, тъй като според нас времето се измерва не с неговата продължителност, а с изпълващите го събития, — та едно време, подтикван от зъл дух или неустоим глад, две пъклени сили, които много си приличат, Питу сядаше на прага на затворената врата и изчакваше смирено завръщането на леля Анжелик; когато тя се появеше, той я поздравяваше с блага усмивка; правеше си труда да стане, за да й стори място да мине; влизаше неизменно след нея и вземаше хляба и ножа, за да я накара да отдели полагащото му се; после, с отрязаната част от хляба, хвърляше един жаден поглед, влажен и магнетичен — поне така си мислеше, — магнетичен до степен да привлече сиренето или лакомствата, намиращи се на плота на бюфета.
Електричество, което рядко даваше резултат, но все пак понякога даваше.
Днес обаче Питу действаше като мъж — той отвори спокойно раклата за хляб, извади от джоба широкия си нож с дървена дръжка, посегна към хляба и отряза един крайщник, който нищо чудно да тежеше цял килограм, както елегантно се изразяват след въвеждането на новите мерки371.
Сетне пусна хляба в раклата и затвори капака.
Подир което, със същата невъзмутимост, се приближи до бюфета.
